Питър Строб - Гърло

Преподобният Климънт Муър бе обявил протестно шествие по „Илиной авеню“ в три часа след обяд. Кметът беше издал разрешение за шествието и беше наредил всички полицаи, които не бяха на смяна, да осигурят безопасността и контрола на тълпата. „Илиной авеню“ щеше да е затворено за коли от един и трийсет до пет часа.

В два абзаца на пета страница се съобщаваше, че неизвестният до този момент мъж, убит на „Ливърмор авеню“, е бил със сигурност идентифициран като Грант Хофман, 31 годишен, аспирант по религиознание в колежа „Аркхам“.

Обърнах страницата и видях малка фотография на нещо, което имаше вид на полуунищожена от пожар фермерска къща. Лявата страна на къщата беше потънала в пустиня от пепелища, от които стърчеше самотна порцеланова мивка, заобиколена от прекъснати метални тръби. Пожарът беше очернил останалата част от фасадата и беше пощадил останките от нещо, което трябва да са били подпорите на верандата. До къщата стоеше малък гараж или навес без прозорци.

Дори не я разпознах, преди да видя името Сънчана в текста под снимката. Дъхът ми спря и аз прочетох дописката.

Патрулиращ по Елм Хил полицай на име Джеръм Ходжис карал по „Бейбъри лейн“ по време на експлозията и веднага извикал пожарна от обединената служба на Елм Хил и Кралк Тауншип. Ходжис беше проникнал в къщата през прозореца на една от спалните и беше извел господин Сънчана през прозореца, носейки госпожа Сънчана на ръце. Пожарната беше дошла навреме, за да спаси част от къщата и мебелите, а семейство Сънчана бяха изписани от болницата „Уестърн Хилс“, след като прегледът установил, че нямат никакви увреждания. Никой не беше допуснал подозрителни причини за експлозията.

Отнесох вестника до телефона, намерих номера на Милхейвънското полицейско управление и поисках да говоря с инспектор Фонтейн. Телефонистката ми каза, че ще ме свърже с неговото бюро.

Не би трябвало да съм изненадан, когато той отговори, но се изненадах.

След като се представих, той попита:

— Намерихте ли нещо в архивите на Дамрош?

— Нищо особено. Ще ви ги върна.

После ми хрумна нещо.

— Нали ми казахте, че някой друг е преглеждал досието на Синята Роза?

— Ами малкото куфарче, или каквото е там, беше сложено най-отгоре върху досиетата в подземието.

— Извадихте ли нещо от досието?

— Голите снимки на Ким Бейсинджър ще ви струват допълнително.

— Просто очевидно беше, че докладите са били вързани с ластични ленти — бяха цепнати по такъв начин — но ластичните ленти ги нямаше. Та се чудех кой ли е разглеждал досието, преди аз да го преровя, опитвайки се да намеря нещо.

— Четиридесетгодишните ластични ленти не бяха вече налице. Някаква друга потресаваща информация?

Казах му, че съм ходил на Елм Хил да разговарям със Сънчана и че съм забелязал някой, който ме следи.

— Това е двойката, където имаше пожар, нали?

— Да, Сънчана. Докато бях на верандата, обърнах се и видях, че някой стои сред дърветата от другата страна на улицата и ме гледа. Изчезна веднага, щом го забелязах. Не звучи като кой знае какво, но някой ме е следил.

Казах му за случката предишната нощ.

— Той изчезна много бързо. А и Джон каза, че може да е бил някой воайор.

Фонтейн ме попита защо въобще съм искал да говоря със Санчана.

— Те са били наематели на горния етаж на един мъж на име Боб Бандолайър. Исках да ги питам нещо за Бандолайър.

— Предполагам, сте имал причина за това?

— Бандолайър е бил управител на „Сейнт Олуин“ през 1950 година — би могъл да си спомни нещо полезно.

— Е, доколкото знам в експлозията не е имало нищо съмнително — той изчака една секунда. — Господин Андърхил, често ли си въобразявате, че сте в центъра на опасен заговор?

— Защо, вие не си ли въобразявате?

Над главата ми Рансъмови се джавкаха, докато Рансъм влачеше куфар с колелца по пода.

— Нещо друго?

Усетих неразумно желание да му кажа името на Уилям Рицман.

— Май няма.

— Варелите с пропан не са най-безопасното нещо на света — каза той. — Оставете Сънчана на мира отсега нататък и аз ще ви се обадя, ако открия нещо, което трябва да знаете.

В ярко розов анцуг, Ралф слезе с по-малкия куфар, занесе го до вратата и го остави до куфара с колелца. Той се приближи към кухнята и застана на вратата.

— С Джон ли говориш?

— Върна ли се Джон? — попита Марджъри. Тя слезе обута с розови „Рийбок“ и с анцуг, който беше в тон с тоя на мъжа й. Може би за това се бяха скарали. Имаха вид на великденски зайчета.