Питър Строб - Гърло

Устата му се стегна, той стисна очи и се приведе съвсем, все още с чашата на челото.

— За боклука съм — той се изсмя невесело. — Как въобще съм се оправял във Виетнам? Трябва да съм бил много по-силен. Всъщност, не бях по-силен, просто бях много по-луд.

— Така бяхме всичките.

— Да, но аз бягах по отделна писта. След като надживях желанието си да сложа край на комунизма, пожелах нещо, което сам едвам разбирах.

— Какво?

— Мисля, че исках да прозра света — каза той.

Той въздъхна с цялото си същество, издавайки звук, подобен на дишащите финални ноти на Гленрой Брейкстоун.

— Не исках да има никакви воали между мене и реалността, каквото и да означава това. Мислех си, че човек може някак си да изригне в откритостта — той отново освободи същата дълга, жалостива въздишка. — Разбираш ли ме? Мислех си, че може да се пресече границата.

— Мислил ли си някога, че си близо до нея?

Той скочи от креслото и загаси лампата, която беше най-близко до него.

— Да, понякога си мислех — той взе чашата си и загаси лампата от единия край на канапето. — Прекалено е светло, имаш ли нещо против?

— Не.

Джон заобиколи масата и загаси лампата откъм моя край на канапето. Сега единствената, която остана, беше високата месингова лампа близо до входа към антрето. Разтварящата се камбаноподобна форма на лампата оставяше жълт кръг върху тавана. Смътна сребърна светлина нахлуваше през прозорците от другата страна на стаята.

— По едно време трябваше много да пътувам, да навляза навътре в страната — бях с един друг мъж, Джед Чампиън, великолепен войник. Придвижвахме се пеша, главно нощем. Имахме джип, но го бяхме оставили далече назад и много встрани от пътеката, така че да е още там, когато се върнем.

Той крачеше, правейки сложни фигури, които го препращаха от прозореца към камината, после към креслото, после покрай стената с картините към открития под, близо до месинговата лампа и най-сетне обратно към прозореца, изрязвайки с тялото си една стрела в мрака.

— След два-три дни спряхме въобще да разговаряме. Знаехме какво правим и нямаше какво да го обсъждаме. Ако трябваше да се вземе решение, просто действахме заедно. Беше като шесто чувство — знаех съвсем точно какво ставаше в ума му и той знаеше какво става в моя.

Пробивахме си път през сравнително празен район, но виетконгците се бяха изявявали тук-там. Не трябваше да установяваме никакви контакти. Ако ги видехме, трябваше просто да ги оставим да си вървят кротко по пътя. На шестата нощ установих, че виждам по-добре, отколкото предишната нощ — всъщност, всичките ми сетива неимоверно се бяха изострили. Чувах всичко.

Наистина чувах как корените на дърветата растат под земята. Един виетконгски патрул ни доближи на десетина метра и ние седнахме на багажа си и ги гледахме как минават — бяхме ги чули, че идват от преди половин час, а нали помниш колко безшумни умееха да бъдат? Но аз можех да подуша потта им, да подуша смазката на пушките им. А те не можеха дори да ни видят.

На следващата нощ щях да съм в състояние да хващам птиците с голи ръце. Започнах да дочувам нещо ново и отначало си мислех, че е някакъв шум, който прави собственото ми тяло — толкова беше близко. След това, точно на зазоряване, осъзнах, че чувам гласовете на дърветата, на скалите, на земята.

През следващата нощ тялото ми правеше разни неща съвсем само. Аз бях просто там зад очите си, носех се. Не бих могъл да направя погрешна стъпка.

Рансъм спря да говори и се завъртя. Беше се върнал до прозореца и когато се обърна с лице към стаята, през чертите му и цялата предна част от тялото му падна завеса от мрак. Студената сребърна светлина падаше върху горната част на главата му.

— Разбираш ли това, което говоря? Има ли то някакъв смисъл за тебе?

— Да — казах.

— Добре. Може би следващата част няма да ти се види съвсем налудничава.

Той се вторачи в мене за един притесняващо дълъг промеждутък от време, без да казва нищо. Най-сетне се извърна и отиде към камината. Студената светлина от прозореца докосна гърба му.

— Може би въобще не бих искал вече да съм толкова жив. Смъртта е съвсем до тебе, когато си толкова жив.

Той се протегна към камината и в мрака на оная част от стаята видях как повдига ръка и погалва мрамора.

— Не, не го казвам точно. Да си толкова жив включва смъртта.

Той загърби камината и се върна в сребърната струя светлина. Изглеждаше безстрастен като банков ревизор.