Питър Строб - Гърло

Тук затворих книгата, за да продължа собствената си работа.

Няколко минути след единайсет тримата Ранъсмови влязоха през предния вход на вълната на някакъв разговор. Бяха гледали два филма — „Двойна подсигуреност“ и „Целувай ме до смърт“, след което се бяха отбили да пийнат в „Джимис“. За пръв път ги виждах да се чувстват удобно и непринудено един с друг.

— Най-после си се върнал — каза Джон. — Какво прави цял ден, по магазини ли беше?

— Прекарал си деня по магазини, така ли, човече? — Ралф се строполи на канапето до мене и Марджъри седна до нега.

— Разговарях с разни хора — казах и погледнах към Джон, за да му покажа, че искам да остане, след като родителите му си легнат.

— Просто остави полицаите да си свършат работата, за това им плащат — каза Ралф. — Трябваше да дойдеш на кино с нас.

— Честно казано, не знам защо го изгледахме до края — каза Марджъри. Тя се наведе, за да ме погледне право в очите — Мрачна работа, ей Богу!

— Ей — каза Ралф. — Ти не смяташе ли да провериш дали старият Гленрой е още в хотела?

— Айде бе! — каза Джон.

— Точно така, проведох дълъг разговор с него.

— Как е старият Гленрой?

— Стяга си куфарите за Франция.

— От какъв зор? — той наистина не можеше да си го представи.

— Ще свири на джаз фестивал и ще прави записи.

— Бедният дявол — той поклати глава, очевидно при представата как тая древна развалина Гленрой Брейкстоун ще се опитва да свири джаз пред тълпа от французи. После очите му светнаха и той ме посочи с пръст — Каза ли ти Гленрой как ме запозна на времето с Луис Армстронг? Велика случка. Съвсем дребно човече, знаеш ли това? Не по-едър от Гленрой.

Поклатих глава и той отпусна ръката си разочаровано.

— Ралф — каза Марджъри, — късно е, а утре пътуваме.

— Тръгвате ли си?

— Да — каза Джон.

— Мисля, че направихме всичко, което можахме тук — каза Ралф. — Не виждам смисъл да се мотаем наоколо.

Ето защо бяха успели да се почувстват удобно.

— Ралф! — натърти Марджъри и го дръпна за ръката. Двамата се изправиха. — Добре, момчета — каза Ралф. После отново ме погледна. — Сигурно е загуба на време, предполагам, така или иначе. Мисля, че за цялото време съм уволнил едно-единствено лице, при това не за дълго. По принцип Боб Бандолайър се занимаваше с тези неща?

— Кого уволни ти?

Той се усмихна.

— Спомних си, докато гледахме филма — сега ми се вижда малко нещо странно, като си помисля.

— Кой беше?

— Ти сам би могъл да ми кажеш. Само двама души имаше в хотела, които аз лично бих уволнил.

Примигнах и изведнъж разбрах.

— Боб Бандолайър и Дики Ламбърт. Защото са ти били непосредствени подчинени.

— Защо е важно всичко това?

— Защото приятелят на Джон се интересува, ето защо е важно — каза Ралф. — Нали чу, че прави проучване.

Марджъри махна пренебрежително с ръка, обърна се и се отдалечи от нас.

— Предавам се. Не се бави, Ралф, сериозно ти казвам.

Той я изгледа, докато си тръгне, после се обърна отново към мене.

— Просто ми хрумна, докато гледах „Двойна подсигуреност“. Спомних си как Бандолайър започна да изчезва с часове, да закъснява, да си тръгва по-рано, да си измисля какви ли не оправдания. Накрая дойде при мене и ми каза, че жена му била болна и той трябвало да се грижи за нея. Ама че изненада. И през ум не ми е минавало, че е женен. Представи си само — Боб Бандолайър с жена. Невероятно.

— Закъсняваше, понеже жена му е болна?

— Изпусна два цели дни почти. Казах на Боб, че не може да прави такива неща, а той ми надрънка куп глупости как бил по-добър управител за два часа, отколкото друг би бил за осем, или някакви подобни нелепости, така че аз най-сетне го уволних. Нямах избор — той разпери ръце с длани нагоре. — Не си гледаше работата. Незаменим беше, но ме постави в невъзможна ситуация. Така че му духнах под опашката — той напъха ръце в джобовете и опъна назад рамене по начина, по който и двамата с Джон правеха. — Както и да е, след две седмици пак го назначих. Докато Боб го нямаше, нещата не вървяха. Например, настана страхотна бъркотия с поръчките за месо.

— Какво стана с жена му? — попита Джон.

— Умря — по времето, докато беше уволнен. Дики Ламбърт ми каза, изчовъркал го някак си от него. На мене той никога не би ми казал.

— Кога се случи всичко това?

Ралф поклати глава, настойчивостта ми му се виждаше забавна.

— Ей, не мога всичко да помня. Някъде в началото на петдесетте.