Питър Строб - Гърло

— Които може да са, или не са реални.

— Точно така — казах. — Но има и още една причина, поради която исках да намеря Уилям Рицман.

Джон Рансъм седеше отпуснат на креслото си с крака на масичката и с питието, подпряно в скута му. Наблюдаваше ме очаквателно, все още се чудеше дали всичко това ще се окаже интересно.

Казах му, че съм видял синия лексъс до „Грийн уоман“. Още преди да съм свършил, той свали крака от масичката и се изпъна.

— Същата кола ли?

— Изгубих я от поглед, преди да съм сигурен. Но докато търсех „Елви холдингс“, реших, че бих могъл да погледна кой е собственикът на „Грийн уоман“.

— Не ми казвай, че е тоя Рицман.

— „Елви холдингс“ купува бара през 1980 година.

— Значи е Рицман! — той остави чашата си на масичката, погледна в мене, после пак в чашата, после я взе и я закрепи на дланта си, сякаш я претегля. — Мислиш ли, че Ейприл е била убита поради проклетото си историческо изследване?

— Не ти ли е говорила за него?

Той поклати глава.

— Истината е, че беше толкова заета, че нямахме много време да си приказваме. Не че това беше проблем — той вдигна поглед към мене. — Честно казано, може би си беше проблем.

— Алън каза, че било свързано с някакво престъпление.

— Така ли каза? — Джон видимо се опитваше да си спомни разговора, който бяхме провели в колата. — Да, може би е говорила с него повече за това.

— Повече с него, отколкото с тебе?

— Ами аз не си падах много по тия проекти на Ейприл — той се поколеба, чудеше се колко да разкаже. Изправи се и започна да напъхва ризата си в панталона. След това намести колана си. Това суетене не можа да скрие, че се чувства неловко. Джон се наведе и грабна чашата от масата. — Тия проекти ми действаха на нервите. Не разбирах защо трябва да отнема от времето на брака ни, за да се занимава с тия дребни шашкавини, за които нямаше да й платят.

— Знаеш ли от кога се е интересувала от Синята Роза?

Той се намръщи към празната чаша.

— Не.

— Или какво е успяла да направи?

— Нямам представа. Предполагам, че Мънроу и Уийлър са отмъкнали папката й или каквото там е било тази сутрин — той отпусна ръце и въздъхна. — Стой тук. Ще ида да си сипя още едно.

След като направи две крачки към кухнята, Джон спря и се извъртя да каже още нещо.

— Не че не сме се разбирали или нещо подобно — просто исках тя да прекарва повече време вкъщи. Не сме имали скандали — той извърна цялото си тяло и ме погледна в упор. — Карахме се обаче. Само че не исках да говоря за това пред ченгетата. Или родителите си. Не е нужно да знаят, че не винаги бяхме щастливи един с друг.

— Разбирам — казах.

Джон направи крачка напред, размахвайки чашата.

— Знаеш ли какво означава да се събере колекция от картини като тази? Когато бизнесът на Ейприл замреше за малко, тя скокваше на самолета и отиваше в Париж за два дни на лов за някоя картина, която иска. Така я бяха възпитали — нямаше никакви ограничения за малката Ейприл Брукнър, не, господине, Ейприл Брукнър можеше да прави всичко, каквото й скимне.

— Но й се сърдиш, задето те е напускала — казах.

— Ти не разбираш — той се завъртя и отиде в кухнята. Чух тракане и плискане, вратата на замразителя се щракна. Джон се върна и застана на същото място на килима с протегната към мене чаша в прегънатата си ръка. Прозрачната течност се стичаше по стените й. — С Ейприл понякога не беше лесно да се живее. Имаше нещо неуравновесено у нея.

Джон видя петната по килима, избърса дъното на чашата с ръка и отпи, за да спре прилива.

— Аз бях най-доброто нещо, което се случи в живота на Ейприл и някъде в тая своя глава Алън знае това. След като тя се омъжи за мене, той се успокои — направих му истинска услуга. Знаех, че ще мога да я предпазя да не нагази в дълбокото.

— Тя е била надарена жена — казах. — Какво си искал да прави, да прекарва деня в печене на сладки?

Той отново отпи от питието си и се върна на креслото.

— Каква й е била дарбата? Ейприл я биваше да прави пари. Това някаква велика цел ли е?

— Мислех, че не са я интересували толкова парите. Нали била единствената капиталистка-постмодернистка?

— Не се залъгвай — каза той. — Хванала се беше на въдицата.

Той вдигна с върха на пръстите чашата пред лицето си и се вторачи в нея. Челото му се разсече от дълбока вертикална бръчка между веждите.

Джон въздъхна тежко и се наведе напред да докосне челото си със студената чаша.

— Сигурен съм, че ти е била благодарна за стабилността, която си й дал — казах. — Помисли си колко дълго сте били женени.