Питър Строб - Гърло

— Не — каза Ралф. — Не, не, не.

— Както сигурно разбирате, тук е малка лудница — казваше Фонтейн. — Желая ви приятно прекарване в нашия красив град. Присъединете се към протестното шествие.

Той затвори.

Марджъри блъсна Ралф и ме погледна начумерено, през слънчевите си очила. Тя сложи ръце на розовия си, камбановиден ханш.

— Не е Джон, нали? — попита тя, повишавайки глас. — Ако е, би ли могъл да го подсетиш, че трябва да ходим на летището.

— Казах ти — каза Ралф. — Не говори с Джон.

— Ти ми каза, че Джон не се е върнал — каза Мрджъри още по-силно. — Това е, което ти ми каза.

Тя изхвърча от кухнята толкова бързо, че почти остави след себе си диря от пара.

Ралф си наля чаша вода, повдигна чашата и ме погледна със смесица от напрегнатост и неувереност.

— Малко е напрегната. Отиването до летището, качването на самолета, нали разбираш.

— Не съм аз! — извика Марджъри от всекидневната. — Ако синът ми не се върне до десет минути, отиваме с такси до летището.

— Аз ще ви закарам — казах. И двамата започнаха да отказват, преди да съм довършил думите си.

Ралф хвърли поглед към всекидневната, после седна на срещуположния край на кухнята.

— Това е цялата тая шофьорска история — Джон не е човек, на който му прилича да му вземат книжката. Попитах го какви проблеми е имал, та три пъти да са го хващали да кара пиян. Полезно е човек да си каже тия неща, да ги сподели с някого.

— Прибра се — съобщи Марджъри с гръмотевичен сценичен шепот. Двамата с Ралф чухме отварянето на предната врата.

— Надявам се, че ще преодолее всичко това — каза Ралф.

Разнесе се гласът на Джон, изпълнен с гръмка престорена бодрост:

— Всичко наред ли е? Готови ли сме?

Ралф избърса ръка о устата си и извика в отговор:

— Как беше разходката?

— Голяма жега — каза Джон. Той влезе в кухнята и Марджъри изприпка след него, засмяна с всичките си зъби. Джон беше по размъкнати избелели джинси и тъмнозелено, ленено спортно сако, закопчано на шкембето. Лицето му лъщеше от пот. Той ми хвърли поглед, извъртя устни, за да покаже раздразнението си и каза:

— Само тия две чанти ли са?

— Да, плюс ръчната чанта на майка ти — каза Ралф. — Готови сме, мисля, че трябва да потегляме.

— Има сума ти време — каза Джон. — Ако тръгнем след двайсет минути, пак ще имате един час преди да повикат вашия полет.

Той седна между Ралф и мене. Марджъри застана зад него и постави ръце на раменете му.

— Полезно е, че ходиш толкова пеша — каза тя. — Но, миличко, трябва да се поотпуснеш малко. Раменете ти са толкова стегнати! — тя застана зад него и започна да разтрива раменете му. — Защо не свалиш това сако? Целият си мокър.

Джон изсумтя и се оттръска от нея.

На летището Ралф настоя да не ги изпращаме до чакалнята.

— Прекалено голяма беля е паркирането — нека си кажем довиждане тук.

Марджъри килна глава за целувка край куфарите.

— Просто си почини, докато дойде време за преподаване — каза тя.

Ралф прегърна вдървения си, съпротивляващ се син и каза:

— Страшно момче си.

Изчакахме ги да влязат през автоматичните врати с костюмите си на великденски зайчета. Когато стъклените врати се затвориха, Джон седна до мене и свали прозореца.

— Ще ми се да счупя нещо — каза той. — За предпочитане е да е нещо голямо и хубаво.

Ралф и Марджъри вървяха колебливо към опашките пред гишетата. Ралф бръкна в един джоб с цип, извади билетите си и се наведе да издърпа куфара си към края на опашката.

— Ще се оправят — каза Джон и се облегна назад на мястото си.

Потеглих, направих кръг покрай входовете на аерогарата и излязох на пътя.

— Трябва да ти кажа какво се е случило снощи — казах. — Хората от Елм Хил, които ходих да видя, едвам не са загинали при пожар.

— О, Боже — Джон се извърна да погледне назад. — Видях те, че поглеждаш към огледалцето. Проследи ли някой до тук?

— Мисля, че не.

Той почти беше коленичил върху седалката и оглеждаше колите зад нас.

— Не виждам никакъв син лексъс, но той сигурно има повече от една кола, как мислиш?

— Дори не знам кой точно е той — казах.

— Уилям Рицман. Нали това беше името, за което ми говори снощи.

— Да, но кой е той?

Описах му какво бях прочел във вестника и му разказах за разговора си с Фонтейн.

— Писна ми от тия ченгета — Джон се намести, вдигна левия си крак на седалката и оправи ръба на зеленото си сако.

— След като се оказа, че показанията на Уолтър Драгонет били фалшиви, не мислят за нищо друго освен за това как да ме замъкнат в участъка. А поради чия небрежност беше убита тя?