Питър Строб - Гърло

— Помислих си, че може да е станало нещо с мерцедеса й.

— Тая кола е сигурна вече в Мексико.

По навик погледнах в огледалцето. Колата на Рицман не се виждаше никъде по тройното платно. Нито пък се забелязваше сред малкото коли, които се търкаляха в слънчевия блясък пред нас. Паркирах пред жълтия бетонен затвор.

Джон сложи ръка на дръжката на вратата.

— Мисля, че това е грешка — казах. — Само ще го разяриш. Няма да ти каже нищо от това, на което се надяваш.

Джон се опита отново да ме погледне всезнаещо, но нервът продължаваше да играе под окото му.

— Неприятно ми е да ти го казвам, но не всичко ти е известно — той се наведе към мене. Очите му се забиха в моите. — Остави ме сам да си троша главата, Тим.

— За Франклин Бачълър ли става дума?

Той замръзна с ръка върху буцата под сакото си. Очите му се вкамениха. После бавно премести ръката си от дръжката на пистолета към вратата.

— Снощи не ми доразказа края на оная история.

Джон зяпна и очите му зашариха диво. Изглеждаше като уловен звяр.

— Не може да се говори за това.

— Няма значение дали наистина се е случило, или не — казах. — Виетнамска работа. Просто искам да знам края. Беше ли избил Бачълър собствените си хора?

Очите на Джон застинаха.

— И ти си го знаел — казах. — Знаел си, че го няма вече. Знаел си, че този, когото водиш обратно, е Бенингтън. Странно ми е, че не си го застрелял по пътя към лагера Крандол уж при насилствен опит за бягство. После си дадох сметка защо е върнал Бенингтън. — Аха. Джед Чампиън е имал друго разбиране за нещата. Той е смятал, че Бенингтън е Франклин Бачълър.

— Аз стигнах там два дни преди Джед — каза Джон със същия смален глас. Той се прокашля. — Движех се много по-бързо накрая. Усещах миризмата на труповете дълго преди да стигна до лагера. На труповете и на… сготвено. По целия лагер имаше мъртви тела. Някъде горяха малки огньове. Бенингтън просто седеше на земята. Изгаряше — или се опитваше да изгори — мъртвите.

— Ядеше ли ги?

Джон се вторачи в мене.

— Не хората, които изгаряше.

— Ами жената на Бачълър? — казах. — Черепът й беше на задната седалка на джипа.

— Той бе прерязал гърлото й и я беше изкормил. Косата й висеше на един кол. Беше я почистил и приготвил като убита сърна.

— Бачълър — казах.

— Беше я пренесъл в жертва. Бенингтън още вареше месото й, когато стигнах там.

— И ти яде от него — казах.

Той не отговори.

— Знаел си, че така би постъпил Бачълър.

— Вече го беше направил.

— Бил си в селенията на боговете.

Той ме погледна безмълвно с безизразните си очи. Нямаше нужда да говоря.

— Знаеш ли какво се е случило с Бачълър?

— Някакви от Марината намерили трупа му — сега камъчетата в очите му блеснаха предизвикателно.

— Твойто тяло също са го били намерили — казах. — Просто те питам.

— Кой ти каза тия неща?

— Да си чувал за някакъв полковник Бофърт Рандъл?

Той отново премигна и предизвикателството в погледа му угасна.

— Тоя надут простак от интендантството в Крандол ли? — той ме погледна с изумление. — Къде ти се случи да срещнеш Рандъл?!

— Отдавна беше — казах. — Някаква среща на ветерани, нещо такова.

— Групите на ветераните са за скапаните артистични натури — Рансъм отвори вратата. Когато излязох от колата, той бъркаше под закопчаното сако, за да намести джинсите си. Разкърши се леко, за да намести всичко, включително и пистолета на Алън, навярно. После опъна сакото надолу. Отново се владееше.

— Остави ме аз да действам — каза той.

Рансъм се гмурна през крехката пожълтяла морава на Окар Рицман, сякаш бягаше от това, което току-що ми беше казал.

На прага аз застанах до него и той ми се облещи, докато направя крачка назад. Опъна рамене и натисна звънеца. Усетих предчувствие за катастрофа. Това беше погрешен ход, от който щяха да последват ужасни неща.

— Карай кротко — казах и гърбът му отново се сгърчи.

От позицията ми едно стъпало под Джон видях само горната част на предната врата да се движи към главата на Джон.

— Мене ли търсите? — попита Рицман. Гласът му звучеше изтормозено.

— Вие ли сте Оскар Рицман?

Старецът не отговори. Той стъпи встрани и отвори напълно вратата, така че Джон трябваше да отстъпи една крачка назад. Лицето на Рицман все още не се виждаше от моето място. Носеше тъмносин анцуг с горнище с цип — подобен на костюмите на Рансъмови, но развлечен от хилядите обиколки в пералнята. Босите му крака бяха едри, квадратни и разсечени от набъбнали синкави вени.