Питър Строб - Гърло

— Бихме искали да влезем — каза Джон.

Рицман погледна през рамото на Джон и ме видя. Той наведе гюлеподобната си глава като бик.

— Какъв сте вие, бавачка на оня там ли? — каза той. — Нямам какво да ви кажа.

Джон хвана вратата и я задържа.

— По-добре ще е да не се противите, господин Рицман. По-лесно ще е за вас.

За моя изненада Рицман отстъпи назад. Джон влезе и аз го последвах във всекидневната на малката жълта къща. Рицман заобиколи една правоъгълна дървена маса и застана до една кресло. На стената имаше часовник с кукувичка, но нямаше никакви картини. Износено зелено диванче стоеше пред прозореца към кухнята. Отвъд диванчето имаше люлеещ се стол с печат, гравиран на поставката за главата над резбованите пречки.

— Тук няма друг освен мене — каза Рицман. — Не е нужно да цапате наоколо, за да се уверите.

— Трябва ни само информация — каза Джон.

— Затова ли ходите с пистолет. Трябва ви информация — страхът му беше изчезнал и аз видях същата неприязън, почти презрение, които бях усетил предишния път. Джон му беше показал дръжката на пистолета. Той седна в креслото и ни погледна твърдо.

Загледах се в печата върху люлеещия се стол. Около цифрата 25 бяха изписани думите Хартиена компания Сомил. Те бяха заобиколени от силно украсен кръг с орнаменти и заврънтулки.

— Кажете ми за „Елви“, Оскар — каза Джон. Той беше на около метър и половина от стареца.

— Много ти здраве.

— Кой го управлява? С какво се занимават?

— Нямам представа.

— Кажете ми за Уилям Рицман. Кажете ми за кръчмата „Грийн уоман“.

Съзрях пламъче в очите на стареца.

— Не съществува Уилям Рицман — каза той. Наведе се напред и събра ръце. Раменете му се изпънаха. Едрите му посинели стъпала се плъзнаха под коленете.

Джон отстъпи, бръкна под сакото и извади пистолета. Нямаше много вид на боец. Насочи го в гърдите на стареца. Рицман въздъхна и се обузда, издавайки напред горната си устна.

— Това е интересно — каза Джон. — Обяснете ми.

— Какво да обяснявам? Ако е имало лице с такова име, мъртво е — Рицман погледна право в дулото на пистолета. Той бавно и внимателно премести краката си напред, така че най-сетне само подутите насинени пети докосваха пода, а късите криви пръсти сочеха нагоре.

— Мъртъв е — каза Джон.

Рицман свали очи от пистолета и погледна Джон в лицето. Не изглеждаше вече нито ядосан, нито уплашен.

— Хора като вас трябва да си стоят на „Ливърмор“, където им е мястото.

Джон наведе пистолета.

— А какво ще кажете за „Грийн уоман“?

— Било е доста съмнително място, предполагам — Рицман отново прибра краката си и се изправи. — Но нямам особено желание да говоря за него — Джон вдигна пистолета на равнището на кръста му и го насочи в корема му. — Нямам желание да говоря за каквото и да било с вас двамата — Рицман пристъпи и Джон направи крачка назад. — Ти няма да ме застреляш, лайно с лайно.

Той пристъпи още напред. Джон вдигна нагоре пистолета и от дулото му изригна жалък блясък. Звуковата вълна халоса ушите ми. Чист бял дим висеше между Джон и Оскар Рицман. Очаквах Рицман да се строполи, но той остана неподвижен, вторачен в пистолета. После бавно се извъртя да погледне зад себе си. На стената над креслото имаше дупка с размера на топка за голф.

— Не мърдайте — каза Джон. Беше изпънал дясната си ръка и стискаше китката с лявата. От пищенето в ушите ми гласът му ми звучеше тънък и тенекиен. — Не казвайте на никого, че сме идвали — Джон отстъпи с пистолет, насочен в главата на Рицман. — Чувате ли ме? Никога не сте ни виждал.

Рицман вдигна ръце във въздуха.

Джон тръгна заднишком към вратата и аз излязох навън преди него. Горещината ме халоса като наковалня. Чух Джон да казва:

— Кажете на мъжа със синия лексъс, че е свършено с него.

Говореше наслуки. Имах желание да го хвана за колана и да го запокитя на улицата. Засега никой не се беше показал да види какъв е тоя шум. Две коли отминаха по широкото шосе. Главата ми звънтеше.

Джон излезе заднишком през вратата, все още държейки пистолета в положение за стрелба. Щом стъпи навън, той свали ръката си, обърна се към тротоара и се затича. Пробягахме през тротоара, Джон отвори задната врата и скочи вътре. Ругаейки, аз извадих ключовете от джоба си и подпалих понтиака. Рицман се появи на вратата в момента, в който потеглях. Джон изрева:

— Газ! Газ!

Сплесках крака си върху педала и ние се понесохме едвам-едвам по улицата.

— Газ!

— Това правя — изревах и колата, макар все още да се носеше бавно, набра скорост. Рицман тръгна предпазливо по сухата трева. Понтиакът се полюшна като лодка, после най-сетне започна да ускорява. Когато завих на първия ъгъл, колата се понесе и гумите й изсвистяха.