Питър Строб - Гърло

— Някой е бил застрелян тук — казах. Сам бях изненадан от зловещата разумност в гласа ми. — Който и да е бил, бил е убит със същия нож, с който са разрязали въжетата — тази мисъл ми дойде, дума по дума, докато я изричах.

Той преглътна.

— Ейприл е била намушкана с нож. Грант Хофман е бил убит с нож.

А също и Арлет Монаган, Джеймс Тредуел, Монти Лиланд, Хайнц Стенмиц.

— Мисля, че не е разумно да съобщаваме това на полицията, а? Ще трябва да обясняваме защо сме разбили вратата.

— Можем да изчакаме, докато се появи трупът — казах.

— Той се появи. Човекът в колата на летището.

— Пазачът го е намерил, тъй като от багажника се е отцеждала кръв — казах. — Който го е убил, го е сложил в багажника все още жив.

— Значи е някой друг?

Кимнах.

— Какво, по дяволите става тук?

— Не знам вече дали искам да знам — казах и обърнах гръб към кървавия трон.

— Господи, те може да се върнат — каза Джон. — Защо стоим тук като будали? — той тръгна към стълбата, като ми хвърляше през рамо обезумели погледи. — Какво правиш?

Аз отивах към валмото от картон и смачкана хартия до едната стена на подземието.

— Полудя ли? Може да дойдат!

— Имаш пистолет, нали? — думите отново излязоха от устата ми без никаква връзка с това, което наистина чувствах.

Рансъм зяпна в мене невярващо, после отиде до стълбата и тръгна да се изкачва. Докато аз стигна до намачканата хартия, той беше достигнал върха. Седна на ръба на отвора и вдигна крака. Чух го да се изправя. Стъпките му се отдалечиха към кухнята.

Отпечатъците от два кашона, отчасти прикрити от парчета разкъсан картон, бяха изрязани като следи от стъпки върху пода на мазето. Плъховете, търсещи храна и кабели, бяха оставили недокоснато това, което е било в кутиите, но няколко парчета хартия се валяха сред късчетата разнищен картон.

Клекнах и започнах да ровя в боклука. Тук-там сред хартийките се появяваше фрагмент от писмо, не повече от две-три букви. Оправих един от тях. Част от нещо като буква а беше свързано с ясно изписано р. ар. Арфа? Арабеска? Опитах с друг фрагмент. Ву. Вулва? Овулация? Един малко по-голям фрагмент лежеше на около метър и аз се протегнах да го взема. Стъпките на Джон отбумтяваха към задната част на сградата. Нетърпението му, примесено със запотен и тревожен гняв, пронизваше звука на стъпките му.

Огладих хартийката. В сравнение с другите парченца тя се четеше като книга. Изправих се, опитвайки се да разчета написаното, докато отивах към стълбата.

Най-отгоре с главни букви пишеше АЛЛЪ (празно) ТА (празно) Н. имах чувството, че това означава нещо за мене. След още една празнота идваха цифрите 5, 77,. Под тази легенда пишеше: 160–161, 55. 22. Джейн Райт. Почти просълзена, храбра усмивка при у (празно) тесни джинси, каубойски ботуши, черна къса тениска. Привлекателен бял боклук, опитваща се да см (празно) да се придвижи нагоре. Без деца, съпруг (тук листчето свършваше).

Сгънах хартийката на две и я пъхнах в джоба на ризата си. Подплашен да не би Джон да си е тръгнал, изтърчах по стълбите, без да се хващам отстрани, и скочих от последната пречка направо на пода.

Отвън той кръжеше по цимента, като удряше ключовете от колата по бедрото си и държеше здраво колта със свободната си ръка. Той ми хвърли ключовете със сила.

— Знаеш ли колко близко беше? — каза и вдигна счупения катинар и дръжката на крика. Искаше да каже: колко близко беше да това да те зарежа тук. На няколко пресечки източно от нас тълпата ревеше и скандираше. Джон прокара катинара през металната халка.

Въпреки паниката му не усещах никаква необходимост да се бърза. Всичко, което имаше да става, щеше да стане. Вече беше станало. Нещата щяха да се оправят със сигурност, но дали щяха да се оправят за добро или за зло — това нямаше нищо общо нито с Джон Рансъм, нито с мене.

Когато влязох в колата, Джон Рансъм барабанеше бясно върху таблото. Завих покрай ъгъла на кръчмата. Джон се опитваше да гледа в няколко посоки едновременно, сякаш дузина въоръжени мъже се промъкваха към нас.

— Ще ни измъкнеш ли най-сетне от тук?

— Искаш ли да те оставя вкъщи?

— Какво искаш да кажеш, по дяволите?

— Искам да отида до Елм Хил и да намеря Сънчана.

Той изохка продължително.

— Какъв е смисълът?

Отговорих му, че знае.

— Не, не знам — каза той. — Тия стари работи са загуба на време.

— Ще те оставя на „Илай плейс“.

Той се срути върху облегалката. Изчаках светофара на „Хърейшо стрийт“ и обърнах по моста. Джон клатеше глава, но каза: