Питър Строб - Гърло

Те нямаха нищо общо с голите тела в спалнята на Рансъмови и изглеждаха съчетание между Франсис Бейкън и рисунки от модернистки графичен роман. Върху всичките картини тъмни форми и фигури, понякога разсечени от бяло или изкрящо червено, се изтръгваха от по-тъмен фон. След това от картините изскочи един детайл и аз възкликнах изненадано. Малка бледосиня роза се появяваше на всяка картина: в петлицата на костюма на мъж, който крещи; увиснала във въздуха над окървавен труп и коленичил мъж; върху корицата на тетрадка, поставена на бюро до отпуснато тяло; в огледалото на претъпкан бар, където мъж в шлифер бе обърнал към зрителя деформирано лице. Картините имаха вид на отговор на ръкописа на Ейприл или на негови зрителни съответствия.

— Със захар ли? — извика Дориан от кухнята. — С мляко ли?

Дадох си сметка, че не съм ял цял ден и поисках и двете.

Той се върна от кухнята и ми подаде чаша пълна догоре със сладко кафе с мляко. Обърна се да разгледа картините заедно с мене и вдигна чашата към устните си. Когато свали чашата, каза:

— От толкова време работя върху тези неща, вече не знам как изглеждат. Как ги намирате?

— Много са добри — казах. — Кога променихте стила си?

— В художествената школа в Йейл аз се интересувах от абстракция, макар че никой друг не се интересуваше, и постепенно някъде по времето на дипломирането си преминах към тези плоски, ясни очертания, японистични, подобни на Набис работи. За мене това беше естествено продължение на онова, което правех, но всички други смятаха, че са отвратителни — той ми се усмихна. — Знаех, че нямам никакви шансове в Ню Йорк, така че се върнах в Милхейвън, където животът е много по-евтин.

— Джон ми каза, че някаква галеристка е дала името ти на Ейприл.

Той рязко извърна лице, сякаш това беше неудобна тема.

— Да, Каръл Джъд, тя има малка галерия в центъра. Каръл познаваше работата ми, понеже й бях занесъл слайдове веднага след като си дойдох тук. Каръл винаги ме е харесвала и е споменавала за това да ми направи изложба някой път — той отново се усмихна, но не на мене, и усмивката му се стопи в обичайната му сериозност, когато му зададох следващия въпрос.

— Значи така срещнахте за пръв път Ейприл Рансъм?

Той кимна и погледът му се плъзна по редицата от картини.

— Да. Тя разбираше към какво се стремя — той замълча за секунда. — Оценихме се един друг още от първия момент. Говорихме си за това какво иска тя и решихме, че вместо да купува някоя от готовите работи, тя ще ми поръча две големи платна. Та така се запознахме.

Той свали очи от картините, остави чашата си върху масата, претъпкана с бои и четки и завъртя един стол пред триножника така, че да бъде с лице към леглото. На облегалката бяха прикрепени две тапицирани възглавнички. Когато седнах, възглавничките подпряха гърба ми точно където трябва.

Дориан седна на походното легло. Разглеждането на картините му го беше успокоило и той се беше отпуснал.

— Сигурно сте прекарвали много време в разговори с нея — казах.

— Беше разкошно. Понякога, ако Джон не беше в града или имаше часове до късно, тя ме канеше в къщата, така че можех просто да седна пред всички тия нейни картини.

— Не искаше ли тя да те среща с Джон?

Той се нацупи и присви очи, сякаш решаваше някакъв проблем.

— Е, разбира се, срещах Джон. Два пъти съм бил там на вечеря и първия път беше нормално. Джон беше вежлив и разговорът беше хубав, но на втория път той почти не ми продума. Като че ли картините им за него бяха просто собственост — като спортни коли или нещо подобно.

Имах неприятното усещане, че за Джон посещенията на Брайън Дориан в къщата са били оскърбление. Беше млад и почти неуместно красив, без въобще да бъде суетен — Джон би го приел по-лесно, ако видът му беше подкопаван от очевидно самомнение.

След което ми хрумна нещо, което би трябвало да съм разбрал още като видях картините на стената.

— Вие сте заинтригувал Ейприл със случая на Синята Роза — казах. — Вие сте първият, който й е казал за Уилям Дамрош.

Той буквално се изчерви.

— Всички тези картини са за това — Дамрош.

Очите му се стрелнаха към картините отново. Този път те не го утешиха. Изглеждаше прекалено наранен, за да говори.

— Момчето в картината на Вюияр ви е напомнило за Дамрош и вие сте й казал това — казах. — Това не ви прави отговорен за смъртта й.

Дориан събра колене като момиче, подпря лакътя си върху тях и се извърна настрани с брадичка, подпряна на ръката му. Почти видим облак от болка го загърна.