Питър Строб - Гърло

И двамата се засмяхме.

— Ама официално ли си сменихте името? Отидохте в кметството или където там трябва?

— Не е трудно до си смениш името. Просто попълваш един формуляр. Направих всичко по пощата.

— Баща ви трябва да е бил…

— Да, и то много. Много разстроен. Разбирам го. Дори съм съгласен с него. Но той знае, че няма да се подложа отново на същото нещо и това помага. Той казва, е, синко, поне си запази проклетите първи букви.

Това беше предадено с подчертано дрезгаво ръмжене, което разкриваше едновременно любов и вдигане на ръце. Имитацията пресъздаваше що за човек е Джордж Дъбин със свръхестествена точност.

— Добре беше — казах. — Обзалагам се, че той звучи тъкмо по този начин.

— Винаги съм бил добър имитатор — той отново ми се усмихна. — В училище подлудявах учителите си.

Откровенията относно името му беше размразило напрежението между нас.

— Кажете ми за Ейприл Рансъм — казах.

Вместо да отговори, Брайън се протегна за чашата си, изправи се и отиде до масата, където започна да подрежда бутилките, пълни с четки. Той ги оформи в хубава права редица на далечния край на масата. За да мога да го виждам, аз също се изправих, но виждах единствено гърба му.

— Не е лесно човек да реши какво да каже.

Той започна да подрежда тубите с боя. Погледна през рамо и като че ли се изненада, като ме видя изправен и загледан в него.

— Мисля, че не бих могъл да я резюмирам в две изречения.

Той се извъртя и се облегна на масата. Начинът, по който го направи, придаде на масата такъв вид, сякаш е била направена точно с такава цел, за да се облягат на нея ей-така, с небрежна лекота.

— Опитайте. Вижте какво ще излезе.

Той погледна нагоре, протягайки белия си врат.

— Ами отначало ми се виждаше, че тя е идеалният меценат. Беше омъжена, живееше в хубава къща, имаше много пари, но въобще не беше снобка — когато дойде тук, при първата ни среща, тя се държа като съвсем обикновен човек. За нея нямаше значение, че според нейните стандарти жилището ми е бордей. След като прекара тук около час, дадох си сметка, че се разбираме изключително добре. Като че ли моментално станахме приятели.

— Тя е била проницателна — казах.

— Да, но това не е всичко. У нея се случваха много неща. Беше като огромен хотел, място с хиляди различни стаи.

— Трябва да е била омагьосваща — казах.

Той отиде до покритите прозорци и изтупа платнищата с опакото на ръката си. Отново не виждах лицето му.

— Хотел.

— Моля?

— Казах хотел. Казах, че е била като хотел. Това е странно, нали?

— Били ли сте в „Сейнт Олуин“?

Той бавно се извъртя. Раменете му бяха напрегнати и ръцете му бяха леко повдигнати.

— Какво искате да кажете? Да не би да намеквате, че съм я завел там, пребил съм я и съм я намушкал с нож?

— Честно казано, такава мисъл не ми е минавала.

Дориан се отпусна.

— Всъщност аз мисля, че тя не е била нападната в хотела.

Той ме погледна намръщено.

— Мисля, че тя е била в мерцедеса си. Нападателят, който и да е бил, навярно е оставил много кръв по колата.

— Къде е тя сега?

— Полицията още не я е намерила.

Дориан се върна на леглото. Седна и отпи от кафето си.

— Мислите ли, че бракът й е бил щастлив?

Главата му подскочи.

— Мислите ли, че мъжът й го е направил?

— Питам ви просто дали смятате, че бракът й е бил щастлив.

Дориан дълго не отговаряше. Отпи още кафе. Кръстоса, после откръстоса краката си. Хвърли поглед към редицата от картини. Постави брадичката си на ръката си.

— Мисля си, че бракът й е бил поносим. Никога не се е оплаквала от него.

— Много дълго мислихте, преди да отговорите.

Той примигна.

— Е, имах чувството, че ако Ейприл не беше толкова заета, щеше да е самотна — той се прокашля. — Защото съпругът й не споделяше интересите й, нали така? Тя не можеше да говори с него за твърде много неща.

— За които можеше да разговаря с вас.

— Ами така е. Но аз не можех да си говоря с нея за бизнес — щом започнеше да разправя за борсата, единствените думи, които въобще разбирах, бяха Майкъл и Милкен. А работата й беше много важна за нея.

— Споменавала ли ви е някога за преместване в Сан Франциско?

Той вирна глава и задвижи челюстта си, сякаш дъвчеше слънчогледово семе.

— Чухте ли нещо за това? — очите му пак бяха станали предпазливи. — Беше много далечна вероятност. Може да го е споменавала веднъж, някой път, когато сме били на разходка или нещо такова — той се прокашля. — И вие ли чухте за това?