Питър Строб - Гърло

Тъкмо тоя тъпак командир ми каза, че Франклин Бачълър бил известен като „Последният Нередовен“. Че беше нередовен, аз съм съгласен sotto vose.

Както читателят навярно разбира, оттук насетне аз следях с голям интерес шеметната кариера на младия капитан Франклин Бачълър.

Обявих се за новооглашен на такива като Бачълър, поборник на „Нередовните“. Разпитвах за истории и чух разкази подобни на тия, с които Мавъра е прелъстявал Дездемона.

Картинката, която се очертаваше от историите за Бачълър, беше тревожна. Ако за мене беше така, какво остава за Онези, Които Не Трябва Да Назоваваме, които го бяха насърчавали? Не може дори да се изкаже какво. Именно поради тази тревога, която се усети и по най-високите места в страната, злочестият Джак (струва ми се) Рансъм, капитан от Специалните части, се заплита първоначално в предателските мрежи на Бачълър, което довежда до финалния заговор — върховния заговор — на мълчанието. От което мълчание се процежда безсмъртен срам. Смятам да го разкрия на тези страници.

Задачата на хора като Бачълър беше да се възползват от съществуващите вражди между обикновените виетнамци и различните племена, които организират отделните села на племената в истински командоси, ударни сили, способни на същата потайност като нашите врагове — партизани. Друга цел беше да се спечели подкрепа за нашето правителство чрез активно подпомагане живота на селяните. Да се строят язовири, да се копаят кладенци, да се развиват по-здрави селскостопански култури. Налагаше се тези хора да говорят езика на племената, да живеят като тях, да ядат същата храна. Целта беше да се обучат войници за партизанска война.

Бачълър скоро разкрива истинската си същност, като превръща своите селяни в пътуваща глутница вълци. След няколко месеца глутницата установява постоянен лагер дълбоко в една долина на виетнамските планини.

По това време репутацията на Бачълър беше най-висока. Обикновеният войник идеализираше неговите постижения. Началниците му го ценяха, тъй като той систематично доставяше сведения за движението на врага. Поддържаше връзката с глутницата.

Тук стигаме до същността на нещата.

По мое убеждение Бачълър е започнал да нагазва в тези най-опасни води, в ролята на посредник — на двоен агент, може да се каже.

Действайки от тайната си база в планините и след това от един дори още по-укрепен редут дълбоко на север, майор Бачълър става трафикант на информация, източник на сведения относно движението на войските и военните стратегии, които не биха могли да се добият по друг начин.

Дори аз, затрупан от собствените си задължения, чувах за случаи, когато нашите сили тръгваха да атакуват изненадващо батальон от северновиетнамци, за които бе донесено (но от кого?), че напредват на юг по обиколни пътища, но намираха само няколко нищо и никакви взвода. Побеждавахме ли? Несъмнено. В степента, в която бяхме очаквали, подведени от нашето разузнаване? Отговорът е отрицателен. Навярно някакви подобни разсъждения са накарали Онези, Които Не Трябва Да Назоваваме, да изпратят млад капитан от Специалните сили, Джак Рансъм, в планините, за да установи контакт с майор Бачълър и да го върне в китните долини на предградията във Вирджиния за разпит и отчет.

Краката ме боляха и гърбът не ми дава нито минутка покой. Писането, както сам можах да се убедя, е дейност изсмукваща, съсипителна и безпределно прекъсваема. Щом някое добро изречение се надигне към челото на ума, пред вратата на моята скромна, но удобна пенсионерска вила в един разумен сектор от Принс Джордж Каунти се появява някой нещастник. Или ще донесе натежала пратка, или ще проси храна, или ще търси някакво несъществуващо лице, представено от нечетливо име, надраскано на мръсно парче хартия. Връщам се на бюрото, опитвайки се да си припомня изгубените думи, и ето че телефонът зазвънява като взривена мина. Щом вдигна дяволското устройство, някакъв глас ме запитва дали бих желал наистина да ми доставят двайсет и четири пици с гъби и аншоа.

И по всяко време е възможно един младеж от съседната къща, някога представителна къща, която сега е печално овехтяла, да мята топка за тенис по стената пред моето бюро, да я улавя и мята пак по моята стена, така че едно постоянно равномерно барабанене ТУП ТУП ТУП застава между мене и мислите ми. Родителите на това дете нямат никакво чувство за приличие, дълг, дисциплина или добросъседство. В случая, когато посетих тяхната въшлива дупка, те посрещнаха моите оплаквания със злорадо подхилване. Убеден съм, че именно тези жалки люде са източникът на разните поръчки за пица и т.н., и т.н. ето защо изписвам името им, та то да отекне срамотно: Дъмки. За това ли се борихме, та плоскодупият израстък на Дъмки с неговите окадени очички и лице като суроватка да може да хвърля топка по скромното ми жилище? Когато един човек се опитва да пише вътре, човек, който трябва да се сражава с болките в гърба и краката, който се поти над думите да ги направи незабравими?