Питър Строб - Гърло

Стенейки, разлистих Рандъл в Кам Ран, Рандъл в Сайгон, Рандъл на бойното поле. После едно познато име закачи погледа ми на въдицата си. Рандъл беше прекарал известно време в лагера „Бяла звезда“, моята първа спирка във Виетнам. Видях още едно име, което познавах, и тоя път наистина се зачетох.

Именно по време на моите претоварени седмици в лагера „Бяла звезда“ се случи един от най-неприятните инциденти в кариерата ми. Неприятен и показателен беше той, защото ми показа по най-достоверен начин, че старата армия, която любех, бе попаднала в лапите на нездрави идеи и влияния. Скверни струи течаха в нейното кръвообращение.

Тук започнах да плъзгам поглед по листа и прескочих две страници.

Бях чувал, разбира се, за Зелените Барети, създадени от католическия демагог, поставен в служба чрез корумпираното разхищаване на мръсно придобитите милиони на баща си. Че кой не беше чувал? Това бе протръбено по цялата страна и много иначе блестящи и патриотични младежи попаднаха в капана. Но аз не бях влизал в личен контакт с това племе, докато един ден в склада ми в Бяла звезда влезе някакъв капитан, по-късно, за мое изумление, и майор — Франклин Бачълър. Цяла школа беше.

Той влезе наперено, без някаква определена униформа, но очевидно офицер с държанието на офицер. За хората на бойното поле се позволяваха известни волности. Трябва да обясня обичайната процедура, поне така, както аз ръководех своята дейност. Може да се каже с една проста максима: Нищо не влиза без документи, нищо не излиза без документи. Това е основата. Разбира се, всеки интендант знае какво значи импровизация и когато ме призоваваха да направя това, справях се великолепно, както в случая с шестте вола на Чо Кин. Читателят навярно си спомня епизода. Толкова по моя случай.

При нормални обстоятелства, документите се представят на гишето, изискваните провизии се събират, натоварват се в очакващото транспортно средство или средства и копия от фактурите се изпращат до съответната инстанция. Не е нужно да пояснявам, че кап. Бачълър не спази нито една от общоприетите формалности.

Той ме игнорира и нареди на подчинените си да вземат от лавиците артикули за обличане. Същите бяха, очевидно, не войници от Армията на Съединените Щати. Аборигени на ръст, грозни на лице и на телосложение, някои бяха дори ярко намазани с бои. Това бяха „ярдците“, племето, с което много Зелени барети бяха принудени да влязат в сношение. Моята команда да се върнат по лавиците откраднатите стоки бе напълно игнорирана. Ударих с юмрук по бюрото си и попитах с ироничен, както се надявах, тон, къде са документите за получаване на офицера. Мъжът и неговата шайка продължиха да ме игнорират. Гмеж от дребни скотски твари, окаляни и покрити с пера, бе превзела моя склад.

Излязох иззад гишето с револвера в ръка. Това, казах, е нередно и се налага веднага да се прекрати. Приближих офицера и докато го правех, чух зад себе си звука на МД16, който се подготвя за стрелба. Офицерът ме посъветва да запазя спокойствие. Бавно, много бавно наистина, аз се обърнах и видях една от най-изумителните гледки, които азиатският конфликт ми бе предлагал до тоя момент. Жена със забележителна красота, в обикновено работно облекло, беше насочила оръжието си в главата ми. Тя също беше „ярдка“, но по-висока в еволюционно отношение, отколкото щъкащите й съплеменници. Две неща ми станаха ясни на секундата: тая хубавица би ме застреляла на място с добре известното азиатско безразличие към живота. Второ, тя беше женската на Зелената барета. Нарочно не използвам по-възвишена дума. Беше женската му, така както тварите в обора имат женски. Това беше за мене знак, че офицерът е умопобъркан. Отказах се от всяка съпротива спрямо двамата и племето им. Хората ми се бяха разбягали и аз стоях безмълвен.

Тутакси отидох в щаба на командира на частта, чието име няма да спомена. Ние двамата бяхме имали своите разногласия във връзка с моята реорганизация на някои неща. Въпреки нашите различия аз очаквах пълна и незабавна подкрепа. Възстановяване на откраднатите провизии. Пълен отчет и документация. Дисциплинарни действия в съответствие с нарушението. За мое изумление командирът на „Бяла звезда“ отказа да си мръдне пръста.

Просто ме бил посетил капитан Франклин Бачълър, това ми казаха. Капитан Бачълър се отбивал веднъж на всеки една-две години да облече войниците си. Капитанът не се занимавал с документи, интендантът пресмятал какво бил взел и сам попълвал фактурите. Или ги приписвал на задигане. Проблемът при мене бил, че съм се опитал да го спра — не можело да се спре капитан Бачълър. Запитах защо не и получих потресаващия отговор, че капитанът бил легенда.