Питър Строб - Гърло

— Каза да забравя, че съм го виждал. Ако пророня думица за него или за делата му, ще ми запали къщата. Не се шегуваше. Имаше вид като да е изгорил доста къщи в живота си, такива, дето ги виждаме по новините — Франк се доближи към мене и от него лъхна застоялият му дъх. — Разбирате ли, той каза, че няма да имам проблеми, докато се държа така, сякаш не съществува.

— Аха — казах. — Разбирам.

— Ясно ви е, нали?

— Това е мъжът, когото Хана виждала нощем — казах.

Той кимна неистово, сякаш главата му беше на пружина.

— Все й повтарям, че си измисля. Може да не е той — това беше още през седемдесет и трета, когато той ме предупреди. Едно нещо ще ви кажа, ако това е той, не знам какво прави там вътре, но със сигурност не плаче.

— Благодаря ви, че ми казахте.

Той ме погледна колебливо, чудейки се дали не е сбъркал.

— Мислех си, че може да ви интересува кой е.

— С униформа ли беше?

— Да. Имах чувството, че още не се е сдобил с цивилни дрехи.

— Каква униформа беше?

— Имаше куртка с бронзови копчета, но всичките работи, разните нашивки бяха откъснати.

Това нямаше да помогне.

— А после не е имало следа от него, докато Хана го е видяла в къщата през нощта.

— Надявах се, че е умрял. Може пък да е някой друг тоя, дето тя вижда?

Отговорих му, че не знам, и той бавно се отдалечи към къщата си. Погледна назад към мене на два пъти, все още чудейки се дали е постъпил правилно.

Влязох в белия понтиак и подкарах обратно по „Ливърмор“ и през сянката на долината.

Излязох от магистралата при Елм Хил и тръгнах наслуки през поредица от тихи улички, търсейки „Бейбъри Лейн“. В Емл Хил се харесваха двуетажни имитации на колониалния стил със сложни комплекти от люлки в дългите задни дворове и с орнаментално изписани имена върху табели, забодени до алеята към гаража: СЕМ. ХАРИСЪН, СЕМ. БЪРНАРД, СЕМ. РЕЙНОЛД. Почти всички пощенски кутии имаха размерите на половин кофа за боклук и бяха украсени с картинките на летящи патици, червени плевни край езерца или подскачащи пастърви.

В центъра на Елм Хил имаше паркинг пред полукръг от сиви магазини в колониален стил. Оттатък улицата беше хълмът, където някога са били брястовете 10 10 Елм Хил — хълмът на брястовете. — Б. пр. . Сега там имаше историческа табелка и две пресичащи се пътеки с гранитни пейки. Купих си карта в книгопродавницата „Буки, буки“ и седнах с нея на една от пейките от другата страна на улицата. „Бейбъри Лейн“ започваше точно зад пазарния център при Общината, извиваше покрай едно езерце и се луташе около километър, преди да се пресече с „Плъм Бароу Уей“, която отпердашваше право на север обратно на магистралата.

Първите половин дузина къщи в непосредствено съседство до тантурестата сграда на Общината бяха скромни, овехтели дървени кутии с по-късно добавени веранди и бяха най-старите постройки, които видях в Елм Хил, някъде от двайсетте и трийсетте години. Щом „Бейбъри Лейн“ отмина езерцето, отново бях сред белите и сиви колониални имитации. Следях номерата, покрай които минавах. Най-сетне стигнах до дълга права редица от дъбове, които някога са отбелязвали синора на ферма.

От другата страна на границата имаше двуетажна, леко разнебитена фермерска къща с остъклена веранда, напълно извън стила на квартала. Два сиви контейнера за пропан прилепваха до едната страна на къщата, а към килнатия на една страна гараж с обикновени неавтоматични врати водеше коловозна алея. Излинелият номер върху нормалната пощенска кутия съответстваше на номера върху моя лист. Сънчана бяха купили изконната фермерска къща на тоя парцел, след което пред очите им бе израснало оптимистично възсъздаване на Ривъруд. Минах по коловозите, докато стигнах гаража, изключих двигателя и излязох от колата.

Тръгнах покрай остъклената веранда и изпробвах вратата на верандата, която се отвори. Избелели от слънцето плетени столове бяха поставени под прозореца на средата на верандата. Почуках на входната врата. Никой не отговори. Знаех, че няма никой. В края на краищата аз просто се спасявах от Рансъмови. Извърнах се и видях да ме гледа мъж, застанал до редицата дъбове от другата страна на улицата.

Мрежата на остъклената врата го превръщаше в изправен силует от черни точици. За миг усетих страховита заплаха и без въобще да мисля, стъпих настрани и клекнах до един от плетените столове. Мъжът не се беше помръднал, беше изчезнал.

Бавно се изправих. Нервите ми нададоха писък. Мъжът беше изчезнал сред колонадата от дъбовете. Излязох през остъклената врата и тръгнах към „Бейбъри Лейн“, следейки дали нещо ще се раздвижи в редицата грамадни дървета. Може да е бил съсед, помислих си, който се е чудел какво правя на верандата на Сънчана.