Питър Строб - Гърло

— Какво ще стане, ако не се хванеш на играта?

— Предполагам, ще се окаже, че така или иначе през цялото време си я играл, само че без да знаеш.

— С кого говори Били Риц?

— Човек не иска да знае, ако иска да живее в Милхейвън.

— Толкова ли е дълбока корупцията в Милхейвън?

Той поклати глава.

— Човек по средата, който помага и на двете страни, всички имат нужда от човек като Били — той ме погледна, опитвайки се да отгатне дали съм толкова наивен, колкото изглеждам. После погледна часовника си. — Знаете ли, има шанс да го зърнете, ако сте толкова любопитен. По това време Били обикновено преминава по улица „Уидоу“ и свършва малко работа в заведението „Хоум Лаундж“.

Той стана и аз го последвах до прозореца. Погледнахме надолу от деветия етаж към паважа. Сянката на „Сейнт Олуин“ помрачаваше улица „Уидоу“ и падаше под рязък диагонал върху тухлените сгради от другата страна. Едно дребно мъжле с миниатюрна бейзболна шапка влезе в бакалията надолу по улицата и една дребна женичка буташе към „Ливърмор“ количка с размерите на грахово зърно.

— Човек като Били трябва да спазва режим — каза Гленрой. — Хората трябва да могат да го намират.

От дъното на „Уидоу“ се зададе полицейска кола и спря пред стария тухлен блок от другата страна на заложната къща. Една от униформите в колата излезе и тръгна по улицата към бакалията. Беше Съни Беринджър, ченгето с вид на крачещо синьо дърво. Вратата на „Хоум Плей“ се отвори и един мъж като варел с бяла риза и сиви панталони излезе и се облегна пред бара. Съни мина покрай него, без да го погледне.

— Това ли е той?

— Не, това е един тип Франки Уолдо. Продава на едро месо. Месо от Айдахо. Като се изключат две години, Айдахо доставяше всичкото месо за хотела в годините, в които имаше обслужване по стаите. Но както виждате, Били закъснява, а Франки иска да говори с него. Чуди се къде е.

Франки Уолдо зяпаше към входа на „Сейнт Олуин“, докато Съни излезе от бакалията с две чаши кафе. Преди Съни да стигне до него, Франки се върна в бара. Съни се качи в колата си. Един микробус и един пикап преминаха и завиха по „Ливърмор“. Патрулната кола се отлепи от бордюра и потегли по улицата.

— Ето го — каза Гленрой. — Вижте какво ще направи Франки сега.

Видях дъното и периферията на тъмносива шапка, килната на тила на мъж, който прекосяваше тротоара пред входа на хотела. Франки Уолдо изскочи отново и задържа вратата отворена. Били Риц слезе от бордюра и тръгна да пресича „Уидоу“. Носеше свободен сив костюм с широки рамене и вървеше, без да бърза, почти шляейки се.

Риц се приближи до Уолдо и му каза нещо, при което другият сякаш се разтопи от облекчение. Уолдо потупа Риц по гърба и Риц влезе през отворената врата като коронована особа. Уолдо се вмъкна след него, преди вратата да се е захлопнала.

— Нали виждате, Били излъчва известна благонамереност — Гленрой се отдръпна от прозореца. — Но не ви трябва да виждате Били Риц по-отблизо.

— Може да му е казал, че „Сейнт Олуин“ отново ще въведе обслужване по стаите.

— Де да беше — отдалечихме се от прозореца и Гленрой Брейкстоун ме погледна по начин, който ми подсказа, че съм му отнел достатъчно време.

Тръгнах към вратата, но ми хрумна нещо.

— Предполагам, че местната компания „Айдахо“ е продавала месо на хотела по време на убийствата на Синята Роза?

Той се усмихна.

— Така се предполагаше. Но реално, нали знаете, беше друг.

Попитах го какво значи това.

— Нали ви казах, че управителите въртяха по някоя и друга далаверка? Ламбърт получаваше резен от перачницата, а Злият Боб намазваше от месото. Ралф Рансъм така и не научи. Боб правеше фалшиви фактури, които до една имаха знак „платено“, когато стигаха до бюрото на Ралф.

— Как разбрахте за това?

— Нандо ми каза веднъж като се беше гипсирал. Двамата с Егс разтоварваха камиона всяка сутрин, точно в началото на смяната си. Но вие вече знаехте това, нали?

— Как бих могъл?

— Нали казахте, че „Сейнт Олуин“ свързва всички убийства?

Тогава осъзнах за какво говори.

— Местният месар, който е поел договора за месото, е бил Хайнц Стенмиц, така ли?

— Разбира се, че той. Каква иначе му е връзката с хотела?

— Никой никога не е казал това на полицията.

— За какво да го казва?

Благодарих на Гленрой и пристъпих към вратата, но той не се помръдна.

— Не ме попитахте какво мисля за смъртта на Джеймс. А това е причината, поради която ви поканих тук най-напред.