Питър Строб - Гърло

— Не знам.

— И аз не знам — каза той. — Вземете един пакет „Лъки страйк“ от гишето, преди да се качите.

Преди да бях направил и три крачки към гишето, чиновникът вече ми подаваше пакет „Лъки страйк“. Той отказа парите, които му подадох.

— Гленрой има сметка при нас, но аз почти никога не му вписвам цигарите. Та това е Гленрой Брейкстоун, по дяволите!

— Аз ли не знам това — казах.

На най-горния етаж на „Сейнт Олуин“ в дъното на дългия коридор вдясно от асансьорите се намираше матовочерната врата на 925. Тапети на жълти фигури покриваха стените. Почуках на вратата, тя се отвори и в рамката й застана жилест мъж, висок около метър и осемдесет, с гъста, ниско подстригана бяла коса и с блестящи любопитни очи. Носеше черна памучна блуза и широки черни панталони. Лицето му беше по-слабо и скулите по-изострени, в сравнение с времето, когато беше записал Синя роза. Той протегна ръка за цигарите и се усмихна с уста, пълна със здрави бели зъби. В дъното се чуваше Нат Коул.

— Бързо влизайте — каза той. — Заинтригувахте ме повече, отколкото подобава на един стар човек.

Той хвърли цигарите на една маса и ме покани в стаята.

Слънцето, струящо през големите прозорци в предната част на стаята, падаше върху дълъг многоцветен индийски килим, телескоп върху черна метална поставка, осмоъгълна маса, затрупана с ноти, компактни дискове и книги с меки корици. Извън слънчевата ивица стоеше петметров хотелиерски шкаф с колони от двете му страни. Два големи афиша в рамки висяха на голата стена, единият от джазовия фестивал в Ница, другият от концерт в Амстердам. И на двата доминираше името на Гленрой Брейкстоун. На лавицата с плочи имаше подредени снимки в рамки — една с младия Брейкстоун в гримьорната с Дюк Елингтън, друга с Бени Картър и Бен Уебстър, трета на сцената с Фил Удс и Скот Хамилтън.

На пода бяха оставени два калъфа за тенор-саксофон, на поставка до тях бяха изправени баритон-саксофон и кларинет с мундщуци. Стаята миришеше слабо на цигарен дим, само частично замаскиран от благовония.

Обърнах се и видях Гленрой Брейкстоун да ми се усмихва. Разбрах, че е забелязал изненадата ми.

— Не знаех, че свирите на кларинет и на баритон — казах.

— Свиря, но само в тая стая — отговори той. — В Париж през 1970 си купих сопран, но така се измъчих, че го подарих. Сега мисля да си купя пак, та пак да се изтормозя.

— Обожавам „Синя роза“ — казах. — Снощи я слушах.

— Да, хората си падат по тия баладични албуми — той се вгледа в мене за миг, забавлявайки се. — Хората като вас трябва да идат да си купят нови записи вместо да слушат все същото отново и отново. Записах нов албум с Томи Фланъгън в Италия миналата година. Използвахме триото на Томи — много си падам по него — той тръгна към вратата на спалнята. — Искате ли плодов сок или нещо такова? Имам много хубави сокове, манго, папая, пешън фрут, какво ли не.

Казах му да ми даде каквото има и той влезе в спалнята. Аз започнах да разглеждам снимките и афишите.

Той се върна с две високи чаши и ми подаде едната. Замахна със своята към това, което разглеждах.

— Такава е работата. Всичко е в Европа. След една седмица заминавам за Франция за фестивалите. Докато съм там, ще направя записи с Варен Ваше, всичко е уговорено, после ще изкарам остатъка от лятото в Англия и Шотландия. Ако имам късмет, ще се уредя на морско пътешествие и ще направя един-два джазови празника. Звучи велико, но не е. Повечето време прекарвам тук, упражнявам свирките си и слушам хората, които обичам. Честна дума — той отново се усмихна. — И аз почти винаги слушам стари записи. Харесва ли ви сока?

Той изчака да позная от какво е. Опитах. Нямах представа от какво е.

— Манго ли е?

Той ме погледна възмутено.

— Май не разбирате много от плодови сокове. Това е папая. Усещате ли колко е сладък? Това е естествена сладост.

— От кога живеете в „Сейнт Олуин“?

Той кимна.

— От много отдавна. Когато най-напред дойдох през четиридесет и пета, стаята ми беше на третия етаж, много навътре, защото исках да мога да репетирам в стаята си. През шестдесет и първа Ралф Рансъм ми каза, че мога да се нанеса в една от големите стаи на седмия етаж за същия наем, след като предишния наемател беше умрял. Това беше щедро от страна на Ралф, защото точно тогава музикалният бизнес отиде по дяволите и аз не винаги имах да си плащам. След като Ралф продаде хотела, договорих се с новите хора, преместих се тук и обезопасих мястото.