Питър Строб - Гърло

— Бяха под наем — Хана отново седна. — Харесва ли ви лимонадата?

— Чудесна е.

— Всяка сутрин правя нова и я държа студена през целия ден.

— Някой Дъмки ли търсехте?

— Търсех човека, който е бил собственик на къщата, Боб Бандолайър. Помните ли го?

Франк вирна глава и се загледа в мене. Той отпи бавно от лимонадата си и я задържа в устата си, преди да преглътне. Нищо нямаше да каже, докато не дам повече обяснения.

— Бандолайър дълго е бил управител на „Сейнт Олуин“.

— Така ли?

Не му казвах нищо, което да не знае.

— Баща ми също е работил там известно време.

Той извърна глава и погледна жена си.

— Ал Андърхил е работил в хотела известно време. Познавал е господин Бандолайър.

— Естествено. Как иначе?

— Трябва да е било преди Ал да дойде в завода — каза ми Франк.

— Да. Знаете ли къде бих могъл да намеря Бандолайър?

— Нямам идея — каза Франк. — Бандолайър не беше много разговорлив.

— Дъмки наеха къщата мебелирана.

— Значи господин Бандолайър се е изнесъл, без да си вземе мебелите?

— Точно така е направил — каза Франк. — Станало е, докато ние с Хана бяхме на село. Много отдавна. През седемдесет и втора, нали, Хана?

Хана кимна.

— Връщахме се от отпуската и ги гледаме всички Дъмки вече нанесени. Дъмки не бяха много любезни съседи, но все пак бяха много по-любезни от господин Бандолайър. Господин Бандолайър не предразполагаше към разговори. Гледа те, сякаш си от стъкло.

— Обаче господин Бандолайър се обличаше като истински джентълмен. Костюм и връзка, където и да го срещнеш. Когато работеше в градината, слагаше си престилка. Не си издаваше чувствата — не можеш да го кориш за това.

— Господин Бандолайър беше вдовец — каза Франк. — Научихме това от Джордж Милтън, човека, от когото купихме тая къща. Имал е жена, която умряла две-три години преди да се нанесем. Предполагам, че си е траела много с него.

— Човекът обичаше спокойствието. Беше твърд, но не беше груб.

— А квартирантите му на горния етаж, Сънчана се казваха, бяха мили хора, чужденци, но мили. И тях не ги познавахме много, разбира се, само се поздравявахме. Сънчана не общуваха с външни хора.

— Смешно говореха — каза Франк. — По чуждестранному. Но тя беше хубава жена.

— Те дали биха знаели как да намеря господин Бандолайър?

Белнапови се спогледаха усмихнато.

— Сънчана не се разбираха с господин Бандолайър — каза Хана. — На кръв се гледаха. Когато се изнесоха, видях ги да товарят кашоните на едно ремарке. Излязох да се сбогуваме. Тереза каза, че се надява никога вече в живота си да не среща господин Бандолайър. Каза, че са спестили малко парици и са предплатили една къща в западния край. А когато Дъмки напуснаха, едно от децата ми каза, че дошъл млад мъж с военна униформа и им казал да си събират багажа и да напускат. Казах й, че в Съединените Щати армията не се държи по тоя начин, но тя не беше много умно момиче.

— Не знаеше ли тя кой е военният?

— Просто идва и ги подюрва.

— Съвсем безсмислено изглежда, но господин Бандолайър можеше да действа точно така — каза Франк. — Аз си помислих, че господин Бандолайър иска да заживее в къщата сам и че е пратил оня човек да подплаши квартирантите му. Та очаквах да го видим отново тук. Но мястото си стои празно оттогава. Мисля, че господин Бандолайър още е собственикът — не съм видял табелка, че се продава.

Обмислях чутото, докато допивах лимонада си.

— Значи къщата е стояла празна през цялото това време. Кой коси тревата?

— Съседите, редуваме се.

— Вие не видяхте ли военния, за когото ви казаха?

— Не — каза Франк.

— Е — каза Хана.

— Стига с тия глупости.

— Значи вие сте го видели?

— Нищо не е видяла.

— Може да не е военен — каза Хана. — Но не са просто глупости.

Попитах я къде го е видяла и Франк изпъшка отвратен.

Хана го посочи.

— Не ми вярва, защото той не го е виждал. Той си ляга в девет всяка вечер, не е ли така? Но все ми е едно дали ми вярва, аз си знам, каквото знам. Аз се будя нощем и съм го виждала.

— Видяхте някой да влиза в къщата, така ли?

— Видях го вътре в къщата, господине.

— Призракът на Хана — каза Франк.

— Аз го видях, не ти, и той не беше призрак. Човек беше — тя се извърна от Франк и ме погледна. — На всеки две-три нощи ставам, понеже не мога да спя. Слизам долу и чета.

— Кажи му какво четеш.

— Добре де, вярно е. Харесвам разни страшни книги — Хана се усмихна, а Франк ми се ухили. — Имам цяла библиотека и си купувам нови от супермаркета. Винаги чета някоя. В момента чета „Червеният дракон“, знаете ли я? Обичам тия, дето наистина те побиват тръпки от тях.