Питър Строб - Гърло

— Видях само как се спуска вратата на гаража. Помислих си, че по-младият мъж, който го посещава, е прибрал вътре колата си и се изненадах, защото никога не го бях виждала с кола.

Тя отвори вратата и ми даде още секунда и половина.

— Кога точно беше това, помните ли?

Тя извъртя очи нагоре и потропа с едното си високо токче.

— Добре де, нека видя. Беше на десети юни. Понеделник вечерта, преди две седмици. Друго има ли?

— Благодаря — казах. Тя беше вече в колата и завърташе ключа. Отдръпнах се и хондата полетя по улицата като ракета.

Понеделник, десети юни, беше същата нощ, когато Ейприл Рансъм бе изпаднала в кома, пребита и намушкана с нож в стая 218 на хотела „Сейнт Олуин“.

Влязох в понтиака и подкарах към Пигтаун.

Седма южна улица започваше от „Ливърмор“ и се проточваше на запад — равномерно, ненарушавано редуване на скромни гредоредни къщи с равни или повдигнати веранди. Някои фасади бяха покрити с декоративни тухли, а в някои от миниатюрните предни дворове стояха крещящи гипсови животни — сърнето Бамби и колита с големи очи. Една на всеки двайсет къщи имаше олтар на Дева Мария, която е предпазена от снега и дъжда чрез извита циментова козирка. В такъв горещ юнски понеделник, тук-там по верандите седяха старци и старици и държаха нещата под око.

Номер 17 беше на една пряка от „Ливърмор“, със същото разположение като нашата къща, петата сграда след ъгъла от западната страна на улицата. Тъмно зелената боя бе разсечена от олющени ивици, неолющената част бе покрита с мрежа от пукнатини. Всички щори бяха спуснати. Оставих колата отключена и се качих по стълбите, докато възрастната двойка, която седеше на верандата на съседната къща, ме наблюдаваше над вестниците си.

Натиснах звънеца. Рамката на остъклената външна врата бе изпълнена от ръждясала мрежа. От къщата не се чуваше никакъв звук. Натиснах отново звънеца, после почуках по дървената вътрешна врата. Нищо.

— Хей, има ли някой вътре?

— Никой няма там вътре — извика ми някакъв глас.

Старецът на съседната веранда беше сгънал вестника в скута си и двамата с жена му ме наблюдаваха безизразно.

— Знаете ли кога ще се върнат?

— Сбъркал сте къщата — каза той. Жена му кимна.

— Точно това е адресът — казах. — Познавате ли хората, които живеят тук?

— Щом казвате, че това е къщата, блъскайте, колкото щете.

Отидох до ръба на верандата. Старецът и жена му бяха на не повече от пет метра от мене. Той беше с избеляла памучна риза, яко стегната около жилите на врата му.

— Казвате, че никой не живее тук ли?

— Може и така да се каже.

Жена му отново кимна.

— Празна ли е къщата?

— Не. Мисля, че не е празна.

— Никой не си е вкъщи, господине — каза жена му. — Никой никога не си е вкъщи.

Изгледах мъжа, после жената, после отново мъжа. Ама че ребус — къщата не е празна, но никой никога не си е вкъщи.

— Може ли да дойда при вас да поговорим?

Той погледна към жена си.

— Зависи кой сте и за какво искате да си говорим.

Казах им името си и лицето на мъжа просветна.

— Израснал съм точно зад ъгъла, на Шеста южна. Син съм на Ал Андърхил.

— Момчето на Ал Андърхил? — той хвърли поглед към жена си. — Елате тук.

Когато се качих на верандата им, старецът се изправи и ми протегна ръка.

— Франк Белнап. Това е жена ми, Хана. Познавах малко баща ви. Трийсет и една години съм работил в „Галакс“, заварчик съм. Извинявайте, че не можем да ви предложим стол.

Казах му да не се притесняват и се облегнах на перилата.

— Какво ще кажете за една лимонада? Август сега идва по средата на юни, тия политици объркаха климата.

Благодарих, Хана се надигна тежко и влезе в къщата.

— Ако баща ви е още жив и здрав, кажете му да намине, да побъбрим. Никога не съм се заседявал в „Айдъл ауа“, но бих се радвал да видя Ал.

Франк Белнап бе работил в продължение на трийсет и една години сред напрежението и шума на най-тежките сектори във фабриката, а сега прекарваше дните си, седейки на верандата с жена си.

Казах му, че баща ми е умрял преди няколко години. Той не се изненада.

— Повечето от тях измряха — каза. — Какво ви носи към съседната къща?

— Търся един човек, който живееше там.

Хана излезе със зелен пластмасов поднос с три високи чаши, пълни с лед и лимонада. Имах чувството, че е изчаквала да чуе за какво съм дошъл. Лимонадата беше студена и сладка.

— Семейство Дъмки живееше там — каза тя и поднесе лимонада на мъжа си.

— Родителите, всичките деца и двама от братята им.