Питър Строб - Гърло

— Е, и на мене снощи не ми направи впечатление — каза Том. — Има няколко дребни детайла, но те ще почакат — той ме погледна почти предпазливо. — Предполагам, че вече се каниш да си тръгнеш?

— Кафето ти ще ме държи буден за известно време — казах. — Мога и да поостана.

Очевидната благодарност на Том, задето имам желание да остана, ми напомни дете, оставено само в разкошна къща.

— Какво ще кажеш за малко музика? — каза той и се изправи.

— Разбира се.

Той извади един комплект от редиците с компактни дискове, извади един диск и го постави в дискофона. Мицуко Учида изпълняваше соната във Фа мажор от Моцарт. Том се облегна назад в коженото си кресло. За известно време никой от нас не говореше.

— Ще ми се да бяхме открили някакъв кисел чиновник, който се казва Лени Валънтайн — каза той.

— Мислиш ли, че има някаква връзка между „Елви холдингс“ и убийствата на Синята Роза?

— Не знам.

— Какво, мислиш, ще последва?

— Мисля, че ще има труп пред „Айдъл ауа“ — той взе чашата си и отпи. — Хайде да говорим за нещо друго.

Забравих, че съм изморен и когато погледнах часовника си, видях че минава два часът.

След като преповторихме това, което щях да правя на другия ден, Том отиде до бюрото си и извади книгата с ненадписаната сива подвързия.

— Мислиш ли, че ще имаш време да прегледаш това през следващите няколко дни?

— Какво е това? — трябваше да се досетя, че книгата не е била на бюрото му случайно.

— Мемоарите на един стар войник, платено от автора издание. Много неща изчетох за Виетнам и имам някои въпроси относно това, което Джон е правил през последните няколко месеца от службата си.

— Бил е в Ланг Вей — казах. — Това поне е сигурно.

— Мисля, че са му наредили да казва, че е бил там.

— Значи не е бил в Ланг Вей?

Том не отговори.

— Знаеш ли нещо за един особняк, Франклин Бачълър? Майор от Зелените барети?

— Срещнах го веднъж — казах, спомняйки си сцената в „Билис“. — Беше един от героите на Джон.

— Прочети това и се опитай да разприказваш Джон за това, което се е случило, само че…

— Знам. „Не му казвай, че аз ти дадох книгата“. Не мислиш ли, че ще ме излъже?

— Просто бих искал да знам какво се е случило.

Том ми подаде книгата.

— Сигурно ще е загуба на време, но направи го заради мене.

Повъртях книгата в ръцете си и я отворих на заглавната страница. КЪДЕ БЕШЕ НАШАТА ГРЕШКА: спомени на един прост войник, от полковник Бофърт Рандъл (О.З.). Прелистих няколко страници, преди да достигна до първото изречение:

„Винаги съм изпитвал омраза и ненавист към измамата, извъртането и безчестието във всичките им многобройни форми.“

— Изненадан съм, че е стигнал до полковник — казах, след което едно съвпадение, което ми се видя безсмислено, ми се хвърли в очите. — Ланг Вей започва с буквите ЛВ — заекнах.

— Може пък и да не са те скъсали в Школата за Прочути Детективи — той ми се ухили. — Но аз все пак се надявам, че в близките дни ще се натъкнем на Лени Валънтайн.

Той ме изпрати до долу и ме остави сам в топлата нощ. В небето бяха увиснали сякаш милиони звезди. Докато стигна до тротоара, осъзнах, че в продължение на четири часа Том беше крепил една-единствена чаша малцово уиски.

Във всички големи къщи по „Ийстърн шор роуд“ светлините бяха загасени. На две преки от „Ан ди блумен“ се виждаха стоповете на една-единствена кола на път за Ривъруд. Завих по „Ан ди блумен“, изпълнен с мисли за Уилям Рицман и за една празна сграда, която се казваше кръчмата „Грийн уоман“.

Пред мене се простираше дългата пуста улица, обградена от смътните очертания на къщите, които като че ли се стапяха една в друга и в нощта. На големи интервали уличните лампи хвърляха размазани кръгове светлина върху напукания цимент. Всичко пред мене изглеждаше измамно спокойно, не толкова притихнало, колкото притаено. Пъхнах ръце в джобовете си и ускорих ход.

Бях изминал няколко десетки метра по „Ан ди блумен“, когато напълно осъзнах какво ми става — не внезапна паника, а бавно надигане на страх, който изглеждаше различен от начина, по който обикновено миналото се нахвърляше върху мене. Пейзажът не бе разсичан от притичващи фигури на мъже в черно, от земята не се изцеждаха стенания. Не можех да си кажа, че просто пак ми е призляло, и да седна на нечия трева, докато ми мине. Не ми беше призляло по познатия начин. Беше нещо ново.

Вървях забързан с ръце в джобовете, безпаметно сгушен в себе си. Слязох от бордюра и пресякох празната улица и ужасът, който ме бе обзел, бавно се събра в увереността, че някой или нещо ме наблюдава. Някъде в одеалото от мрак от другата страна на „Ан ди блумен“ създание, което не изглеждаше да е човешко същество, ме следеше с очи.