Питър Строб - Гърло

— Сигурно сме разговаряли, когато информацията за Белински се е появила. Този Белински обаче никога не е бил съдружник в „Елви Холдинг“ — бил е на една седмица, когато е умрял, което е единствената причина, поради която датата на смъртта му е влязла в компютъра. Когато са на такъв малък интервал, слагат и двете. В компютъра обаче няма нищо за Лиън Кейсмънт. Ще научим за Рицман след около десет минути.

Отдалечихме се от машината. Аз седнах на креслото, сипах си минерална вода от една бутилка и добавих лед от кофата. Том крачеше напред-назад пред масичката с ръце в джобовете, като ми хвърляше погледи крадешком отвреме-навреме.

Най-сетне той спря.

— Баща ти най-вероятно го е познавал.

Дадох си сметка, че е така — баща ми навярно беше познавал Минотавъра.

— Ралф Рансъм не си ли спомни още някого, когото е уволнил по горе-долу същото време? Мисля, че ще трябва да започнем от тук, докато не попаднем на нещо друго. Той или някой от управителите му е уволнил тоя — Минотавъра. За отмъщение Минотавърът решава да съсипе хотела. Ако започнеш да разпитваш за тия неща и ако е имало някакъв друг възможен мотив, той сигурно ще изникне в разговора.

— Ти очакваш хората да помнят много далечни неща.

— Знам — той отиде до втората станция и седна на стола пред компютъра. — Какво е било името на дневния управител?

— Бандолайър — казах. — Боб Бандолайър.

— Я да видим дали е още в указателя — Том извика указателя на свободната машина и прелисти имената, започващи с Б. — Няма Бандолайър. Може би е в старчески дом, може да се е преместил в друг град. Само за забава нека да потърсим Гленрой.

Около една минута размазаните имена прелитаха през компютъра.

— Така става много бавно. Ще го поискам направо — той изпразни екрана и набра БРЕЙКСТОУН, ГЛЕНРОЙ.

Машината зацъка и на екрана се появиха името, адресът и телефонът. БРЕЙКСТОУН, ГЛЕНРОЙ ЛИВЪРМОР 670, 542–5500.

Том ми смигна.

— Всъщност, знаех, че все още живее в „Сейнт Олуин“. Просто исках да се изфукам. Нали бащата на Джон ти е казал, че Брейкстоун е познавал всички в хотела? Може би ще успееш да го разприказваш.

Той ми записа телефонния номер на саксофониста върху лист хартия и аз отидох до него да го взема.

— Чакай, я да видим къде е живеел този изряден управител по времето, когато са били извършени убийствата.

Застанах зад него, докато той извика Милхейвънския указател за 1950 година и скочи на имената с Б. Намери адреса за пет секунди.

БАНДОЛАЙЪР, РОБЪРТ СЕДМА ЮЖНА УЛ 17, 2–4581

— Добрият стар Боб не е трябвало да пътува дълго за работа, а? Живеел е на една пряка от хотела.

— Живееше точно зад нас — казах.

— Може би ще успеем да разберем докога е живял там — Том извика указателя за 1969. БАНДОЛАЙЪР, РОБЪРТ все още живееше на Седма южна улица. — Човек с навици! — той извика указателя за 1970 година и го намери все още на същото място, но с нов телефон. През 1971 година пак там, но отново с друг телефон. — Ама че работа — каза Том. — Защо човек си сменя телефонния номер? Обаждания на някакъв луд? Укриване от някого?

През 1975 година вече го нямаше в указателя. Том се върна назад през 1974 и 1973 и го откри в 1972 година.

— Значи е напуснал града или е отишъл в старчески дом, или, ако съвсем нямаме късмет, е умрял някъде през 1972 година — той написа адреса на същия лист и ми го подаде. — Би могъл да отидеш на тоя адрес и да разговаряш със сегашните обитатели. Би могъл да поразпиташ съседите му. Все някой ще знае какво е станало с него.

Той се изправи и хвърли поглед към другите компютри, които продължаваха да издирват. След това се върна към масичката и взе питието си.

— Наздраве за изследователската работа.

Аз отпих от водата си.

Компютърът цъкна и информацията започна да се появява на двата екрана.

— Какво ще кажеш, а? — Том се върна на бюрото си. — Картотеката на раждания и смърти ни говори.

Той се наведе и започна да записва нещо. Станах и погледнах през рамото му.

РИЦМАН, УИЛЯМ ЛИЪН 34 СЕВЕРНА УЛ 346 МИЛХЕЙВЪН РОДЕН: 16.4.1948

— Току-що намерихме реално лице — каза Том. — Ако това е загадъчният тип, който следи Джон с колата на „Елви“, той непременно ще се появи пак.

— Вече се появи — отговорих му и му разказах какво бях видял същия следобед, докато пътувах към моргата с Джон Рансъм и Алън Брукнър.

— И ми го казваш чак сега? — Том изглеждаше възмутен. — Видял си го пред „Грийн уоман“ да се занимава с нещо наистина съмнително и го пазиш за себе си? Току-що те скъсаха в Школата за Прочути Детективи.