Питър Строб - Гърло

После с абсолютна сигурност знаех: това не е просто паника, това е реално.

Извървях отсечката до следващата пряка, чувствайки как очите предявяват претенции към мене от своето скривалище. Докосването на тези очи ме караше да се усещам гадно изцапан, омърсен по начин, който нямах сили да определям — съществото, което гледаше през тези очи, знаеше, че може да ме унищожи тайно, че то може да ми нанесе скрита рана, видима само за него самото и мене.

Вървях и то вървеше с мене, плъзгайки се през мрака оттатък улицата. Понякога изоставаше, облягайки се на невидима каменна веранда и усмихвайки се зад гърба ми. После се разтапяше сред сенките, преминаваше през дърветата и без усилие минаваше пред мене, и аз усещах погледът му да опипва лицето ми.

Отминах още три преки. Дланите и челото ми бяха мокри. То беше прикрито в мрака пред една сграда, подобна на висока гробница, то дишаше през ноздри с размерите на юмруците ми, то поемаше огромни глътки въздух и изкарваше дим.

Не мога да понеса това, помислих си, и без да знам, че ще направя това, пресякох улицата и отидох до бордюра пред една гредоредна къща. Коленете ми се тресяха. Една висока сянка се движеше странишком в мрака. Тя застина пред черна стена, която би могла да бъде рододендронов плет, и отново стана невидима. Сърцето ми биеше до пръсване, едвам се държах на крака.

— Кой сте вие? — попитах. Фасадата на къщата беше плоскост без черти. Направих крачка по тревата.

Излая куче и аз подскочих. Част от мрака бързо се премести от едната страна на къщата. Ужасът ми пламна в гняв и аз налетях върху моравата.

На един от прозорците на втория етаж блесна светлина. Зад стъклото се появи черен силует. Човекът зад стъклото сви шепи над очите си. Покрай едната страна на къщата се изнизваха леки, топуркащи стъпки. Човекът от прозореца изрева към мене.

Обърнах се и побягнах през улицата. Кучето бе изпаднало в пълна истерия. Тичах с всички сили до следващия ъгъл, завих и препуснах нагоре по улицата.

Когато стигнах до къщата на Джон, изчаках пред външната врата да се успокои дишането ми. Бях целия в пот и дробовете ми щяха да се пръснат. Облегнах се задъхано на вратата. Не ми се вярваше мъжът от синия лексъс да е способен да се движи така бързо и безшумно. Но кой би могъл да бъде в такъв случай?

Пред очите ми изникна образ — изникна с такава мощ, че не можеше да не е бил притаен там някъде през цялото време. Видях голо създание с яки крака и огромни юмруци, с мускули като въжета по раменете и ръцете си. Плетеница от черни косми покриваше широкия му гръден кош. Върху дебелия му врат стоеше грамадна рогата глава на бик.

Когато влязох в офиса на Джон, запалих някои от лампите, оправих леглото си и извадих книгата на полковник Рандъл от куфарчето. После пъхнах куфарчето под канапето. След като се съблякох, загасих всички лампи освен лампата за четене до канапето, легнах и отворих книгата. Полковник Рандъл застана пред мене и изрева за някакви неща, които ненавиждал и презирал. Беше с колосана официална униформа и по гърдите му маршируваха редица с ордени. След около час се събудих и загасих лампата. По „Илай Плейс“ минаваше кола. Най-сетне отново заспах.

Около десет и половина на следващата сутрин позвъних на вратата на Алън Брукнър. Бях станал вече от около час, бях се обадил в регистрацията на сестрите, за да проверя дали са говорили с Илайза Морган и дали тя се е съгласила да работи с Алън, бях прегледал набързо спретнатия офис на Ейприл Рансъм и бях прочел няколко глави от „Къде беше нашата грешка“. Като стилист, полковник Рандъл бе особено привързан към причастията и накъсаните изречения. На гръмотевични фрагменти. Когато слязох, тримата Рансъмови закусваха в кухнята, Ралф и Марджъри по копринените си анцузи, а Джон по сини джинси и зелено поло, като че ли присъствието на родителите му го беше върнало в юношеството. Хванах Джон за малко насаме и му обясних за частната сестра. Той изглеждаше благодарен, че съм се погрижил за нещата, без да го занимавам с подробностите и се съгласи да ми заеме колата си. Казах му, че ще се върна към средата на следобеда.

— Ти май си си намерил развлечение — каза Джон. — Кога се върна снощи, в два ли? Това се казва разходка.

Той си позволи многозначителна усмивка. Когато му казах за мъжа, който ме е проследил, Джон изглеждаше разтревожен, но веднага се опита да го скрие.

— Сигурно си стреснал някой воайор — каза той.