Питър Строб - Гърло

Той веднага седна на компютъра и премина през нова сложна серия от команди. Модемът си затананика. Имах чувството, че ще се обади в градската картотека за произшествия.

— Преди всичко не съм сигурен, че беше той — казах. — А и съвсем го забравих, като те видях как влизаш във всички картотеки на щата.

— Кръчмата „Грийн уоман“ отдавна вече не работи — каза Том, продължавайки да набира кодове.

Попитах го какво прави.

— Искам да видя кой е собственикът. Представи си, че…

Екранът остана празен за половин секунда, после блесна сигналът за получаване. Том изцвили и запляска с ръце.

„ГРИЙН УОМАН“ ЗАВЕДЕНИЕ УЛ ХЪРЕЙШО 21б

ЗАКУПЕНА 7.1.1980 „ЕЛВИ ХОЛДИНГ“ КОРП

ЦЕНА 5 000

ЗАКУПЕНА 21.5.1935 ТОМАС МЪЛРОУНИ

ЦЕНА 3 200

Той прокара пръсти през косата си, така че тя заприлича на купа сено.

— Какви са тия хора и с какво се занимават? — той с мъка се изтръгна от екрана и ми се ухили. — Нямам ни най-малка представа какво точно правим, но със сигурност сме на правия път. И ти със сигурност си видял онова приятелче със синия лексъс, със сигурност, а аз си вземам назад всичко лошо, дето наприказвах за тебе — той се върна към екрана и разбърка още малко косата си. — „Елви“ са купили кръчмата „Грийн уоман“ и виж само колко малко са платили за нея. Може би, как мислиш, можем да кажем „е платил“, имайки предвид Уилям Рицман? Рицман е дал някакви си смешни пет хиляди. Това нещо не е струвало нищо. Каква е файдата от него? За какво го използва?

— Имам чувството, че нанасяше вътре разни неща — казах. — До колата имаше кашони.

— Или ги е изнасял — каза Том. — Мястото е било склад. Само за това е ставало. Нашето момче Рицман си е купило склад за пет хиляди долара. Защо?

През цялото време Том местеше поглед от мене към екрана и обратно, изтезавайки косата си.

— Има само една причина за купуването на това място. Защото е кръчмата „Грийн уоман“. Рицман се е интересувал от „Грийн уоман“.

— Може би е племенник на Мълроуни и е искал да помогне на гладуващата му вдовица.

— А може би много, много се е интересувал от случая на Синята Роза. Може би нашият мистериозен Рицман има някаква връзка със самата Синя Роза. Не може той да е Синята роза, прекалено е млад, но би могъл да е…

Той ме гледаше с лице, блеснало от див спекулативен възторг.

— Синът му? — попитах. — Мислиш, че Рицман е син на Синята Роза? Въз основа на факта, че е купил една западнала кръчма и е държал в нея кашони?

— Това е една възможност, нали така?

— Рицман е бил на две години по времето на убийствата. Това е доста ранна възраст, дори за Хайнц Стенмиц.

— Не съм сигурен в това. Не е приятно да си представяш как някой блудства с двегодишно дете, но това се случва. Трябва само да се намери някой Хайнц Стенмиц.

— Мислиш ли тогава, че Рицман е убил Ейприл, понеже е научил за проучванията й? Може би дори да я е забелязал да обхожда моста и кръчмата.

— Възможно е — каза Том. — Но защо ще убива Грант Хофман?

Той се намръщи и прокара ръка през меката си руса коса, така че тя се намести.

— Ще трябва да разберем какво точно е правила Ейприл. Трябват ни бележките й или каквото там е успяла да направи. Но преди това…

— Трябва да започнем да четем.

Следващия час прекарах, удобно седнал в кожения стол, разлиствайки полицейските документи за случая на Синята Роза и мъчейки се да разчета почерка на половин дузина полицаи и двама инспектори, Фалтън Бишъп и Уилям Дамрош. Бишъп, който беше предопределен за дълга и почти бляскаво корумпирана кариера в Милхейвънското управление на полицията, бе отстранен от случая две седмици по-късно: покровителите му го бяха отървали от случая. Щеше ми се да го бяха оставили да разследва още някоя и друга седмица. Неговият дребен, стегнат почерк се четеше леко като напечатан. Напечатаните му доклади бяха прегледни, сякаш излизаха от ръцете на добра секретарка. Дамрош дращеше дори в трезвите си моменти, а пиян направо цапотеше. Всичко написано след два следобед беше миш-маш, където цели думи се заплитаха като глисти. На машина пишеше така, както разсърдено дете свири на пиано. След десет минути четене ме заболя глава; след двайсет минути очите ме засмъдяха.

Когато пребродих през показанията и докладите, всичко, което постигнах, беше чувството, че много малко хора бяха харесвали Робърт Бандолайър. Единственото ново нещо, което научих, беше, че убийствата не са били свързани с дивашко обезобразяване, както бе в случая с Грант Хофман и с изпълненията на Уолтър Драгонет: жертвите на Синята Роза са били пронизвани по веднъж, прецизно, в сърцето, след което той им бе прерязвал гърлото. Бе извършвано безстрастно като ритуално убийство.