Питър Строб - Гърло

Отново връщане назад, отново удар по клавишите и всички вписани и невписани телефони на Милхейвън за 1986 година се появиха на двата екрана. Нямаше никакви БЕЛИНСКИ, имаше ги същите трима КЕЙСМЪНТ плюс един Джеймс, нямаше РИЦМАН, УИЛЯМ.

— Хайде да скочим на 1981, да видим дали ги няма там.

Указателят за 1981 нямаше БЕЛИНСКИ, имаше КЕЙСМЪНТ, АРТЪР И РОДЖЪР, но без ХЮ, и РИЦМАН, ОСКАР, който вече беше на ул. „Фон дю Лак Драйв“ 5460.

— Мисля, че картинката е ясна, но нека от чиста проклетия проверим 1976 година.

Никакъв БЕЛИНСКИ. КЕЙСМЪНТ, АРТЪР, но без компанията на РОДЖЪР. РИЦМАН, ОСКАР, вече на ул. „Фон дю Лак Драйв“ 5460.

— Закъсахме — казах.

— Нищо подобно — каза Том. — Доста напреднахме. Открихме много интересно обстоятелство, че колата, която си видял да следи Джон, е собственост на компания, инкорпорирана в щата Илиной с условен адрес и под три различни фалшиви имена. Чудя се дали Белински, Кейсмънт и Рицман са също така фалшиви лица.

Попитах го какво разбира под „фалшиви лица“.

— За да направиш корпорация, имаш нужда от президент, вицепрезидент и касиер. Ясно е, че някой е попълнил документите на корпорацията Елви холдинг. Ако трябва сега да изказвам догадки, бих казал, че лицето, което е записало корпорацията през 1973 година, е било добрият стар ЛВ. попълването на документите обаче може да стане от само един човек. Попълващият може да измисли имената на съдружниците си.

— Така че един от тези трябва наистина да съществува.

— Така е, но той би могъл да съществува под някакво съвсем различно име. Помисли си хубаво, Тим. През последните няколко дни Джон споменавал ли е някой, чието име започва с буквата В?

— Мисля, че не — казах. — Той въобще не ми говори много за себе си.

— Предполагам, че не си чул и Алън Брукнър да споменава някого с инициали ЛВ?

— Не, не съм — това беше обезпокояващ въпрос. — Нима допускаш, че тези убийства биха могли да имат нещо общо с Алън?

— Те имат много общо с Алън. Кои са жертвите? Дъщеря му. Най-добрият му аспирант. Но не вярвам Алън да е в опасност, ако това е, което те притеснява.

Усетих, че се успокоявам.

— Привързан си към него, а?

— Мисля, че си има вече достатъчно проблеми — казах.

Том се наведе напред, опря лакти на коленете си и каза:

— Така ли?

— Мисля, че страда от болестта на Алцхаймер. Успя да се мобилизира за погребението, но се опасявам, че отново ще рухне.

— Преподавал ли е миналата година?

— Да, изглежда, но не мога да си представя как ще го прави през следващата. Проблемът е, че ако напусне, цялата катедра по религия в „Аркхам“ ще бъде закрита и Джон ще загуби работата си. Дори Алън се тревожи за това — той се е борил да изкара миналата година отчасти заради Джон — вдигнах ръце. — Ще ми се да можех да помогна някак. Уредих частна сестра, която ще идва при Алън всеки ден, но това е всичко, което мога.

— Има ли той средства за това? — Том изглеждаше замислен и аз внезапно разбрах над какво. Чудех се на колко ли хора е помогнал, безшумно и анонимно.

— Алън е доста добре осигурен — казах бързо. — Ейприл се е погрижила за това.

— В такъв случай Джон също едва ли има поводи за безпокойство.

— Джон има сложни чувства по отношение на парите на Ейприл. Мисля, че е въпрос на гордост.

— Интересно — каза Том.

Той се изправи и погледна към монитора си, който все още показваше името и адреса на Оскар Рицман.

— Я да огледаме за тия имена в каталога на ражданията и смъртите. Това е малко нещо като да търсиш игла в купа сено, но защо пък не?

Той започна да натиска клавиши и екранът пред мене за миг се изпразни. По тъмносивия фон замаршируваха редици с кодове. Том изписа Белински, Андрю, Кейсмънт, Лиън и Рицман, Уилям. Имената се появиха на моя екран. Други кодове, които навярно се отнасяха до модема, ги изместиха. Екранът отново се изпразни, след което се появи и запулсира надпис ИЗДИРВАНЕ.

— И сега просто чакаме, така ли?

— Е, бих желал да поогледам тоя файл — каза Том. — Но преди да направим това, нека поговорим малко за идеята за мястото.

Той отпи още малко уиски, изправи се, отиде пак до канапето и седна. Аз седнах на креслото. Очите му почти искряха от възбуда, така че се почудих как въобще съм могъл някога да си мисля, че са като промити.

— Ако не Уилям Дамрош, кое е тогава общото за жертвите на Синята Роза?

В краткия миг, през който Том Пасмор и аз изчакахме другия да заговори, и двамата, бих се заклел в това, мислехме едно и също нещо.