Питър Строб - Гърло

— Помислих си, че ме поканихте, защото знам кой е написал „Щедър живот“.

— Всеки трябва да знае кой е написал „Щедър живот“ — каза той. — Интересува ли ви, или не? Не мога да ви кажа кой е бил уволнен точно тогава и не мога да ви кажа как да намерите Боб Бандолайър, но мога да ви кажа каквото знам за Джеймс. Ако имате време.

— Моля ви — казах. — Трябваше аз да попитам.

Той направи крачка към мене.

— Тук сте прав. Слушайте. Джеймс беше убит в стаята си, нали така? В леглото си, нали така? Знаете ли в какво е бил облечен?

Поклатих глава, проклинайки се, задето не бях прочел полицейските доклади по-внимателно.

— В абсолютно нищо. Знаете ли какво значи това? — той не ме остави да отговоря. — Значи, че е станал от леглото си да отвори вратата. Знаел е кой е бил отвън. Джеймс беше млад, но не беше глупак освен за едно единствено нещо. Пички. Джеймс искаше да нашиба всичко, което изглеждаше добре и се случеше на пътя му. В тоя хотел имаше няколко хубавки камериерки и Джеймс се сближи с една от тях, Джорджия Маккий, по времето, когато свирихме в „Блак анд тан“.

— Кога беше това?

— През септември 1950. Два месеца преди да го убият. Заряза я, както зарязваше всички други момичета, с които се имаше. Започна да се среща с едно момиче, което работеше в клуба. Джорджия започна да идва и да прави скандали, докато спряха да я пускат в клуба. Искаше Джеймс да се върне — той се стараеше да разбера хубаво какво ми казва. — Винаги съм смятал, че Джорджия Маккий е отишла в стаята на Джеймс, убила го е и е направила така, че да изглежда като че ли оня, дето е убил оная курва, е убил и него. Той е отворил вратата. Или пък тя е влязла вътре с ключа си. И в двата случая Джеймс не би се противил, ако си е помислил, че се връща да спи с него.

— Казахте ли това на полицията?

— Веднага след като Джеймс беше убит, напусна хотела и се премести в Тенеси. Мисля, че имаше роднини там. Честно казано, надявам се, че в някой бар са я наръгали с нож.

Двамата се гледахме безмълвно за няколко секунди.

— Джеймс заслужаваше повече живот — каза най-сетне Гленрой. — Той имаше какво да даде.

Все още беше прекалено рано да се обаждам у Том Пасмор, така че попитах чиновника на гишето дали има указател на Милхейвън. Той отиде в офиса си и се върна с тлъста книга в ръка.

— Как е днес Гленрой?

— Добре е — казах. — Не е ли така винаги?

— Не е, но винаги е Гленрой.

Кимнах и разлистих книгата до С. Дейвид Сънчана бе вписан с адрес на „Бейбъри Лейн“, което звучеше като да е Елм Хил. Записах си номера на листа, който Том ми бе дал, след което реших да погледна за Оскар Рицман на „Фон дю лак“. Може би той би ми казал нещо за мистериозния Уилям Рицман.

От телефонния автомат във фоайето на „Сейнт Олуин“ набрах номера на Сънчана и го оставих да звъни дълго, преди да затворя. Сънчана бяха сигурно единствените на Елм Хил, които нямаха телефонен секретар.

Излязох и тръгнах обратно към старата къща на Боб Бандолайър. Сигурно той е знаел нещо, помислих си — може да е видял Джорджия Маккий да излиза от стаята на Джеймс Тредуел и да я е изнудил, вместо да я предаде в полицията.

Свърнах по Седма южна, взрян в краката си, отминах къщата на Милхаузър и едва тогава видях Франк Белнап да ми маха от предната си морава. Той ми направи знак да го изчакам, където съм и бързо тръгна към мене. Когато се приближи, погледна назад към верандата и ми направи знак да вървя към „Ливърмор“.

— Казах на Хана, че отивам на разходка — каза ми той. — Минах няколко пъти нагоре-надолу по улицата, докато ви чаках да се върнете.

Той посочи с глава към булеварда и двамата извървяхме достатъчно разстояние, за да е сигурен той, че жена му няма да го види да разговаря с мене.

— Какво има? — попитах.

Той още се бореше със себе си.

— Аз видях оня военен, дето изхвърли семейство Дъмки от съседната къща. Той се върна на другия ден да провери какво става. Хана беше на пазар. Аз излязох да поприказвам с човека, когато той си тръгваше, и той беше груб и нещо по-лошо, господине. Да си кажа правичката, уплаши ме. Не беше едър, но изглеждаше опасен — би ме убил на място и аз го знаех.

— Какво се случи? Заплаши ли ви?

— Ами да — Белнап се намръщи. — Мисля, че тоя приятел тъкмо се връщаше от Виетнам и мисля, че не би се спрял пред нищо. Аз уважавам военните, трябва да знаете това, и мисля, че това, което направихме с тези момчета, е срамота. Но тоя човек, той беше нещо особено.

— Какво ви каза?