Питър Строб - Гърло

Но знаех, че не е бил никакъв съсед.

Нещо не се движеше сред дъбовете. Пресякох улицата по диагонал, така че да виждам между дърветата. Разделяха ги около два метра трева. Не се виждаше никакво човешко същество. Редицата дъбове свършваше при улицата зад „Бейбъри“, където навярно е свършвал парцелът на някогашната ферма. Невидима сред преплитащите се улички на източния Елм Хил, една кола запали и се отдалечи. Обърнах се по посока на шума, но видях само люлките и задните стени на къщите. Сърцето ми още биеше до пръсване.

Пресякох обратно улицата и изчаках в понтиака половин час, но Сънчана не се върнаха. Най-сетне написах името и телефона на Джон в края на една бележка, където казвах, че искам да говоря с тях за Боб Бандолайър, откъснах листчето от тефтера си и се върнах на остъклената веранда. Завъртях топката на входната им врата и вратата се отвори. Утайката от чувството за опасност, което току-що бях преживял, се надигна, сякаш празната къща ме застрашаваше.

— Хей, има ли някой вкъщи? — извиках, наведен към стаята, но не очаквах отговор. Оставих бележката върху полираните дъски пред кафяв, овален килим на пода на всекидневната, затворих вратата и се върнах в колата.

След два изхода по магистралата на изток от стадиона поех по „Тютония авеню“ и тръгнах на север, дълбоко в централната жилищна секция на Милхейвън. Не бях сигурен къде точно се намира „Фон дю лак драйв“, но си мислех, че се пресича с „Тютония“, така че подкарах покрай редица от малки магазинчета и закусвални, следейки за уличните знаци. Когато стигнах до светофара при „Фон дю лак драйв“, след бърза преценка тръгнах надясно.

„Фон дю лак“ беше широка улица с шест платна, която започваше при езерото и след това пресичаше Милхейвън по диагонал. В тоя далечен западен край по белите тротоари нямаше дървета и слънцето припичаше редиците от кооперации от 30-те години и къщите, които стояха от двете страни на улицата. От момента, в който тръгнах от Елм Хил, поглеждах към огледалцето на всеки две секунди.

Подобно на съседните й две напълно еднакви бетонни къщи, 5460 имаше черни щори и плосък покрив. И трите бяха боядисани в еднакъв бледожълт цвят. Собствениците на двете къщи отстрани се бяха опитали да смекчат суровите фасади, засаждайки лехи с цветя покрай пътеките си и около къщите, но къщата на Оскар Рицман приличаше на затвор с щори.

Преди да почукам на вратата, огледах се нагоре и надолу по празната улица.

— Кой е? — попита глас от другата страна на вратата.

Казах си името.

Вътрешната врата се отвори едва-едва. През стъклото на външната врата видях висок, едър и плешив над седемдесетгодишен мъж, който внимателно ме разучаваше. Това, което видя, очевидно не го застрашаваше, защото той отвори докрай вратата и се доближи до мрежата на остъклената врата. Имаше едър гръден кош и дебел врат като атлет, и носеше каки шорти и износена синя фланелка.

— Мене ли търсите?

— Ако вие сте Оскар Рицман, вас — казах.

Той отвори остъклената врата и стъпи достатъчно навътре в нея, за да запълни рамката. С рамо придържаше вратата отворена. Погледна надолу към мене, любопитен да чуе какво имам да му кажа.

— Ето ме. Какво искате?

— Господин Рицман, надявах се, че ще можете да ми помогнете да намеря един от съдружниците в една Милхейвънска корпорация.

Той завъртя брадичката си на една страна с израз едновременно скептичен и развеселен.

— Сигурен ли сте, че ви трябва Оскар Рицман? Този Оскар Рицман?

— Чува ли сте за една компания, която се казва „Елви холдингс“?

Той се замисли.

— Не.

— Чувал ли сте за Андрю Белински или Лиън Кейсмънт?

Рицман поклати глава.

— Третият съдружник се казва Рицман и тъй като вие сте единственият Рицман в указателя, вие сте последната ми надежда.

— Каква е тая работа? — той се наведе напред, все още не враждебно, но не и любезно. — Първо на първо, кой сте вие?

Повторих му името си.

— Опитвам се да помогна на един стар приятел, та искаме да получи информация за тая компания, „Елви холдингс“.

Той се мръщеше срещу ми.

— Излиза, че единственият истински съдружник от „Елви холдингс“ е мъж на име Уилям Рицман. Не можем да отидем в офисите им, защото…

Той излезе през отворената врата, стъпи на земята и ме ръгна яко в гръдния кош.

— Оскар звучи ли ви като Уилям?

— Мислих си, че може да сте баща му.

— Може всичко да си мислите — той пак ме бутна и пристъпи, така че аз преплетох крака назад. — Няма да търпя безчестни копелдаци като вас да се навъртат тук и да ми досаждат и се махайте от двора ми преди да съм ви отвъртял една.