Питър Строб - Гърло

— На тоя етап Алън Брукнър не би могъл да различи Франк Синатра от Габи Хейс.

— Ами не знам — казах.

— Мамо — каза Джон силно, внасяйки ново питие от кухнята. — Тим няма идея как е изглеждал Грант.

— Точно така — потвърдих. — Аз самият съм чужденец тук.

— Сипи си едно, синко — каза Ралф. — Сега е Часът за Уточняване на Становищата.

— Така му викат в нашия център — каза Марджъри. — Час за Уточняване на Становищата. Нали е много сладко?

— Ще си донеса нещо от кухнята — казах, заобиколих канапето и погледнах картината на Вюияр над главите на Рансъмови.

Само една от фигурите на платното, едно дете, гледаше напред и извън картината, сякаш отвръщаше на погледа на зрителя. Всички останали — жените, слугите и другите деца, бяха пленени от трептенето на светлината и в обстоятелствата на събирането си. Детето, което гледаше напред, седеше само на гъстата трева, на няколко сантиметра от ослепителното петно от златна светлина. Беше на може би два-три сантиметра от действителния център на картината, където фигурата на една жена, обърната към поднос с чай, се пресичаше с един от клоните на хвойновото дърво. От мига, в който го забелязах, то стана истински център на картината, сериозно, тъмнокосо момче на седем-осем години, което се взираше скръбно, но съсредоточено, отвъд сцената и рамката — право в мене, както ми се стори. То знаеше, че е в картината, чийто смисъл се съдържа в него.

— Тим дойде тук само за да се възхищава от картините ми — обади се Джон.

— О, прелестни са — каза Марджъри. — Оная голямата в червено?

Отидох в кухнята и си налях сода. Когато се върнах, Ралф и Марджъри говореха за нещо, което днешният ден им беше припомнил, период, който навярно е бил най-злочестият в живота им.

— Никога няма да го забравя — каза Марджъри. — Мислех, че ще припадна.

— Тоя мъж на вратата — каза Ралф. — Господи, знаех какво е още щом видях колата да спира пред къщата. Той излезе и се спря, докато се увери, че това е точният адрес. После другият, сержантът излезе и му подаде знамето. Не знаех дали да рева или да го цапардосам по мутрата.

— След което получихме телеграмата и там пишеше черно на бяло: Джон Рансъм, капитан от Специалните сили, убит по време на бойни действия в Ланг Вей.

— Никой не знаеше къде съм и друг военен бил идентифициран като мене.

— Така ли стана? — попитах.

— Ама че свинщина — каза Ралф. — Ако в бизнеса направиш такава грешка, директно заминаваш.

— Учудващото е по-скоро, че грешките бяха толкова малко — казах.

— По мое мнение Джон трябваше да получи поне Сребърна звезда, ако не Медал на честта — каза Ралф. — Момчето ми се е проявило като герой там.

— Останах жив — каза Джон.

— Ралф не издържа и се разплака като дете, когато научихме — каза Марджъри.

Ралф пропусна това покрай ушите си.

— Сериозно ти казвам, дете. За мене ти си герой и аз дяволски се гордия с тебе.

Той остави празната си чаша, изправи се и отиде до сина си. Джон послушно се изправи и се остави да бъде прегърнат. И двамата нямаха вид като да са се прегръщали често.

Когато баща му го пусна, Джон каза:

— Защо не вечеряме някъде навън? Май е време вече.

— Аз плащам тоя път — каза Ралф, напомняйки ми за сина си. — Не ме изпускайте, докато съм тук — няма да е за дълго.

Когато се върнахме от „Джимис“ казах на Джон, че искам да се разходя. Ралф и Марджъри решиха да пийнат по едно преди лягане, а аз се измъкнах, извадих досието на Дамрош от багажника и тръгнах по тихите улици в красивата звездна нощ към къщата на Том Пасмор.

От колоните на Том се разнасяше позната джазова музика — дишащ, властен тенор саксофон, който изпълняваше мелодията на „Звезден прах“.

— Пуснал си „Синята Роза“ — казах. — Гленрой Брейкстоун. Никога не съм го чувал в такъв добър запис.

— Появи се на компактен диск преди около два месеца.

Беше облечен в сив костюм на карета и черна жилетка. Бях сигурен, че си е подремнал след погребението. Измъкнахме се от невероятната бъркотия и се озовахме на подредения участък с канапето и ниската масичка. До обичайната колекция от бутилки, чаши и кофа за лед, лежеше кутията на диска. Взех я и се вгледах в снимката, която възпроизвеждаше първоначалната плоча — широкото лице на Гленрой Брейкстоун, наведено към мундщука на инструмента му. На шестнайсетгодишна възраст го бях мислил за старец, но снимката показваше мъж на не повече от четиридесет. Записът, разбира се, беше направен дълго преди да науча за него и ако Брейкстоун беше още жив, той навярно беше над седемдесетгодишен.