Питър Строб - Гърло

— Все още съм неин баща — каза Алън.

Когато спряхме пред къщата на Джон, само блещукащите процепи между клепачите на Алън показваха, че още е буден.

— Ще почакам — каза той.

Джон отвори вратата и ме издърпа вътре.

— Къде бяхте? Знаеш ли колко е часът?

Родителите му седяха във всекидневната и ни гледаха разтревожено.

— Добре ли е Алън? — попита Марджъри.

— Малко е изморен — казах.

— Слушай, аз трябва да бягам — каза Джон. — Трябва да се върнем след половин час. Не вярвам да отнеме повече от това.

Ралф Рансъм започна да казва нещо, но Джон ме изгледа страшно и буквално ме изблъска навън. Той трясна вратата и тръгна по пътеката, закопчавайки пътьом сакото си.

— О, Боже, старецът е заспал — каза той. — Първо закъсняваме заради тебе, после го измъкваш от леглото, когато едва ли знае кой е.

— Той знае кой е — казах.

Влязохме в колата и Джон потупа Алън по рамото, докато аз подкарвах.

— Алън? Добре ли си?

— А ти? — попита Алън.

Джон дръпна ръката си. Реших да мина по моста на улица „Хърейшо“, после се сетих нещо, което Дик Мюлър ми беше казал.

— Джон, ти не ми каза, че Ейприл се е интересувала от местната история.

— Правеше някакви проучвания от време на време. Нищо особено.

— Не е ли била особено заинтригувана от моста на улица „Хърейшо“.

— Не знам нищо такова.

Блещукащите процепи между клепачите на Алън се бяха затворили. Той дишаше спокойно и равномерно.

— Защо се забавихте толкова?

— Алън искаше да отидем до „Флори парк“.

— Какво искаше да прави на „Флори парк“?

— Ейприл често ходела там.

— Какви са тия глупости? — гласът му беше вцепенен от гняв.

— Има една плоска скала над едно заливче на езерото — когато Ейприл била ученичка, обичала да ходи там на плаж и да се гмурка в езерото.

Той се отпусна.

— Ох. Възможно е.

— Алън искаше да види мястото още веднъж.

— Какво прави там? Мотаеше се в мисли за Ейприл?

— Нещо такова.

Той изсумтя по начин, който изразяваше едновременно раздразнение и пренебрежение.

— Джон — казах, — дори след като чухме Уолтър Драгонет да говори за моста на улица „Хърейшо“, дори след като ходихме там, ти не помисли, че интересът на Ейприл към моста е тема, която си струва да се повдигне?

— Не знаех много за това.

— Какво? — измърмори Алън. — Какво казахте за Ейприл?

Той разтърка очи и се изправи на мястото си, надничайки навън да разбере къде сме. Джон изпъшка и се извърна от нас.

— Говорехме за проучванията на Ейприл — казах.

— Аха.

— Казвала ли ти е за тях?

— Тя ми казваше всичко — той замълча. — Не си спомням ясно. Беше някакъв мост.

— Всъщност, било е точно за моста, по който сега ще минем — каза Джон. Бяхме на улица „Хърейшо“. На една пресечка от нас се възвишаваха укрепените брегове на река Милхейвън и ниските зидове на моста.

— Не ставаше ли дума за някакво престъпление?

— Да, за престъпление беше — каза Джон.

Погледнах към кръчмата „Грийн уоман“, докато я подминавахме, и в мига преди зидовете на моста да я отрежат от погледа ми, видях една синя кола, паркирана на циментовия паркинг до кръчмата. До колата стояха два кашона и багажникът беше отворен. В следващия момент вече трополяхме по моста. След миг вече ми се струваше, че колата изглежда като оня син лексъс, който беше проследил Джон Рансъм до „Шейди Маунт“. Наведох се напред и се опитах да го видя в огледалото, но зидовете на моста пречеха.

— Вманиачил си се с това място. Като Уолтър Драгонет.

— Като Ейприл — казах.

— Ейприл беше прекалено заета с други неща, за да има много време за местната история — в гласа му имаше горчивина.

Дълго преди да се приближим до „Армъри Плейс“, чувахме гласове да скандират от площада. „Уотърфорд — оставка! Вес — оставка! Уотърфорд — оставка! Вес — оставка!“

— Май призивът към единство не е проработил — каза Джон.

— Завий надясно оттук, за да стигнеш до моргата — каза Алън.

Пред входа на Милхейвънската морга имаше рампа. Когато спрях пред рампата, Пол Фонтейн излезе от един седан без означения и ме направи знак да паркирам на място, означено със САМО ЗА СЛУЖЕБНИ КОЛИ. Той стоеше приведен с ръце в джобовете на развлечения си сив костюм. Бяхме закъснели с десет минути.

— Съжалявам, моя е вината — казах.

— Предпочитам да съм тук, отколкото на „Армъри Плейс“ — отговори Фонтейн. Той бе забелязал умората на Алън. — Професор Брукнър, вие може да изчакате в чакалнята.