Питър Строб - Гърло

— Мисля, че не бих могъл — каза Алън.

— Тогава да свършваме по-бързо.

На върха на рампата Фонтейн ни въведе в антре с два пластмасови стола от двете страни на висок пепелник, претъпкан с фасове. Зад следващата врата седеше рус млад мъж с очила с лепенки и почукваше с молив по една съсипано бюро. Широки белези от акне надупчваха кожата под брадичката му.

— Събрахме се всички вече, Теди — каза Фонтейн. — Аз ще ги доведа.

— Напра’и го ти — каза Теди.

Фонтейн махна с ръка към вътрешността на сградата. Две редици от прашни флуоресцентни лампи висяха от тавана. Стените бяха боядисани в скучното тъмнозелено на военните коли.

— Трябва да ви подготвя за това, което ще видите. Не е останало много от лицето му — той спря пред четвъртата врата от дясната страна на коридора и хвърли поглед към Алън. — Може да ви се види мъчително.

— Не се грижете за мене — каза Алън.

Фонтейн отвори вратата към малка стая без мебели и прозорци. От тавана висяха флуоресцентни лампи. В центъра на стаята върху маса на колелца лежеше тяло, покрито с чист бял чаршаф.

Фонтейн отиде от другата страна на тялото.

— Това е мъжът, когото намерихме зад хотел „Сейнт Олуин“.

Той сгъна чаршафа и откри мъжа до гърдите.

Алън рязко пое дъх. По-голямата част от лицето беше нарязана на ивици, които приличаха на суров бекон. Зъбите под разкъсаната плът изглеждаха смущаващо здрави и незасегнати. Под едната празна очна ябълка стърчеше лицевата кост. Дълги рани разсичаха шията; по-широките рани върху гърдите продължаваха и под чаршафа.

Фонтейн ни остави да се приспособим към гледката върху маста.

— Намирате ли нещо познато у този човек? Знам, че не е лесно.

Джон каза:

— Никой не би могъл да го разпознае — не е останало много от него.

— Професор Брукнър?

— Би могъл да бъде Грант — Алън свали поглед от масата и се обърна към Джон. — Косата на Грант имаше такъв светлокестеняв цвят.

— Алън, това дори няма вид на коса.

— Можете ли да разпознаете този човек, професор Брукнър?

Алън погледна отново към тялото и поклати глава:

— Не мога да бъда сигурен.

Фонтейн изчака да види дали Алън ще каже още нещо.

— Дали би ви помогнало, ако видите дрехите му?

— Да, бих искал да видя дрехите му.

Фонтейн опъна чаршафа върху тялото и ни поведе към вратата. Застанахме в друго миниатюрна стая без прозорци, по същия начин както преди — Фонтейн от другата страна на маса с колелца, а ние пред нея. По масата бяха разпръснати смачкани, окървавени дрехи.

— Пред нас са дрехите, които убитият е носел в деня на смъртта си. Лятно сако от индийски памучен плат на сини и бели райета с етикет на „Хачет и Хач“, зелено поло на „Банана Рипъблик“, каки панталони на „Гап“, слипове на „Фрут ов дъ лум“, кафяви памучни чорапи, обувки от щавена кожа — Фонтейн го показваше едно по едно.

Алън повдигна орловото си лице.

— Лятно сако от „Хачет и Хач“? Това беше мое. Грант е — лицето му беше побеляло. — А и той ми каза, че ще се възнагради с малко нови дрехи с парите, които му дадох.

— Дал си пари на Грант Хофман? — попита Джон. — Освен дрехите?

— Сигурен ли сте, че това е вашето сако? — Фонтейн повдигна за раменете накъсаното, ръждиво на вид сако.

— Сигурен съм — каза Алън. Той се отдръпна от масата. — Дадох му го миналия август. Подреждахме стари дрехи. Той го пробва и му стана — той притисна устата си с ръка и се взря в съсипаното сако.

— Сигурен ли сте? — Фонтейн постави сакото обратно върху масата.

Алън кимна.

— В такъв случай, сър, бихте ли погледнали убития още веднъж?

— Той вече видя тялото — каза Джон с глас, прекалено силен за малката стая. — Не виждам какъв е смисълът да подлагате тъста ми на това мъчение още веднъж.

— Сър — каза Фонтейн, говорейки само на Алън — сигурен ли сте, че това е сакото, което сте дали на господин Хофман?

— Бих искал да не съм — каза Алън. Той изглеждаше десет години по-стар, отколкото когато хвърляше венеца в езерото.

— Вие, господа, можете да чакате във фоайето — каза Фонтейн. Той заобиколи масата и постави ръката си високо на гърба на Алън, точно под врата му. Тази нежност, цялото му поведение спрямо Алън ме изненадваха. — Изчакайте ни във фоайето.

През втората врата влезе служител по бяла тениска и бели панталони и се доближи до масата. Без да ни погледне, той започна да сгъва кървавите дрехи и да ги поставя в прозрачни пликове за веществени доказателства. Джон направи знак с очи и двамата излязохме във фоайето.