Питър Строб - Гърло

— Ама че организация — каза Джон. Той обикаляше ли, обикаляше в кръг из фоайето. Облегнах се на стената. От другата страна на стаята се чуваха тихи гласове.

При звука на стъпки Джон спря да се върти. Пол Фонтейн остана в стаята, докато Алън излизаше.

— Ще се обадя скоро — каза Фонтейн.

Алън тръгна по коридора, без да каже дума и без да се обръща.

— Алън? — извика Джон.

Алън продължи да върви.

— Някой друг е, нали?

Алън мина покрай Теди и отвори вратата към изхода.

— Тим, би ли ме оставил вкъщи, преди да откараш Джон до „Илай Плейс“?

— Разбира се — казах.

Алън излезе през вратата и тя се затвори след него.

— Какво става, по дяволите? — Докато стигне до изхода, външната врата вече се беше затворила след Алън. Когато ние излязохме, той вече се спускаше по рампата.

Застигнахме го на рампата. Джон хвана Алън под ръка, но Алън се дръпна от него.

— Съжалявам, че трябваше да видиш това — каза Джон.

— Искам да се прибера.

— Разбира се — каза Джон. Когато стигнахме до колата, той отвори вратата на стареца, затвори я след него и седна отзад. Запалих колата.

— Поне се свърши — каза Джон.

— Така ли? — попита Алън.

Изкарах колата на заден и подкарах към „Армъри Плейс“. Джон се наведе напред и потупа Алън по рамото.

— Страхотен беше през целия ден — каза Джон. — Мога ли сега да направя нещо за тебе?

— Би могъл да млъкнеш — каза Алън.

— Грант Хофман беше, нали? — попитах.

— О, Боже — каза Джон.

— Разбира се — каза Алън.

Намалих скоростта докато минавахме покрай кръчмата „Грийн уоман“, но синята кола беше изчезнала.

— Кому е притрябвало да убива Грант Хофман? — попита Джон.

Никой не отговори. Пътувахме в мълчание, по-скоро уплътнявано, отколкото нарушавано от звуците на другите коли и от лекия ветрец, който влизаше през отворените прозорци. На „Илай Плейс“ Джон ми каза да се върна, когато мога, и излезе от колата. После спря за момент, наведе се в прозореца на Алън и погледна към мене. Твърд, прозрачен блясък покриваше очите му като щит.

— Мислиш ли, че трябва да кажа на родителите си за Грант?

Алън не трепна.

— Ще правя, както ти решиш — казах.

Той каза, че ще остави вратата отключена за мене и се отдръпна.

Когато последвах Алън в къщата му, той се качи на горния етаж, седна на леглото и протегна ръцете си като дете, за да му сваля сакото.

— Обувките — каза той. Развързах обувките му и ги изхлузих, докато той се пипкаше с вратовръзката. Опита се да разкопчае ризата си, но пръстите му не се подчиняваха, така че аз го направих.

Той се прокашля с експлозивен звук и огромният му, властен глас изпълни стаята.

— И Ейприл ли беше толкова зле като Грант? Трябва да знам.

Трябваха ми една-две секунди да разбера какво има предвид.

— Съвсем не. Нали я видя на погребението?

Измъкнах ризата през ръцете му и я оставих на леглото.

— Бедният Грант.

Не отговорих. Алън разкопча колана си и се изправи да смъкне панталона си. Седна отново на леглото и аз доизмъкнах панталоните му.

Той ме наблюдаваше замаяно и разсъсредоточено, докато аз извадих носна кърпа, ключове и сметки от джоба на панталона му и ги поставих на нощното шкафче.

— Алън, знаеш ли защо Ейприл се е интересувала от моста на „Хърейшо“?

— Имаше някаква връзка с картината на Вюияр в тяхната всекидневна. Видя ли я?

Кимнах му, че съм я видял.

— Твърдеше, че една от фигурите в картината й напомняла някакъв мъж, за когото е чувала. Полицай — някакъв полицай, който се самоубил през петдесетте години. Не можеше да гледа картината, без да се сеща за него. Тя направи някои проучвания — много я биваше за такива работи — той намачка възглавницата под главата си. — Имам нужда от малко сън, Тим.

Отидох до вратата на спалнята и му казах, че ще му се обадя по-късно вечерта, ако той няма нищо против.

— Ела утре.

Мисля, че беше заспал, преди да заслизам по стълбите.

Ралф и Марджъри Рансъм, отново в черно-сребристите си анцузи, седяха един до друг на едно от канапетата.

— Съгласен съм с Джон — каза Ралф. — Тънки райета и накъдрен памучен плат, това е сакото на „Хачет и Хач“. Това е истината. Всичките тези сака изглеждат по един и същи начин. „Хачет и Хач“ са продали навярно десет хиляди такива.

В тоя момент аз влязох във всекидневната и Марджъри се наведе да ме погледне.

— Ти видя бедното момче, нали, Тим? Приличаше ли на аспирант на Джон?

Ралф се намеси, преди да успея да отговоря: