Ерик Лустбадер - Нинджа (Част I)

— Значи имаш родители.

— Има нещо странно около това семейство — отвърна тя, продължавайки да говори за чичо си. — Не мога да разбера какво е, но несъмнено е свързано със Сацугай и Сайго. Итами не участва в него, въпреки че знае всичко. — Над главите им прошумоляха криле и един дългосвирец се отправи на юг. — При всички случаи е свързано с пътуванията на Сайго.

— В Кюшю, така ли?

— Да.

— Обзалагам се, че посещава някое риу.

Тя се обърна към него и го погледна с блестящите си очи, той ясно усети топлината на тялото й.

— Но защо трябва да пътува толкова далеч? В Токио и околностите му има достатъчно риу.

„В Япония има много риу“, прозвучаха в съзнанието му думите на Канзацу. Нима не го е знаел? Добро и лошо, бяло и черно… „Човек трябва да умее да използва и мрака…“

— Сигурно това е нещо специално.

— Какво?

Беше проговорил тихо, почти на себе си, и тя не успя да го чуе въпреки долепените им тела. Той повтори думите си.

— Но какво точно? — пожела да узнае тя.

Никълъс сви рамене.

— Първо трябва да познавам града, в който ходи.

— Аз мога да разбера! — извика развълнувано тя и се надигна на лакът. — Довечера той заминава за Кюшю. Всичко, което ми трябва, е да хвърля поглед на билета му за влака.

— Би ли го сторила?

Тя заговорнически се усмихна, светлината в очите й затанцува.

— Ако ти искаш.

Той й отправи продължителен поглед, после се отпусна по гръб и подложи ръце под главата си.

— Искам да ми кажеш нещо — промълви той и усети как гърлото му се стяга. — Искам да зная дали това, което каза… преди, е истина.

— Има ли значение?

— Да, има.

Тя обви ръцете си около врата му.

— О, Никълъс, винаги си толкова сериозен!

— Истина ли е?

— Май че стана веднъж…

— Какво значи „май че“?

— Добре де, стана… Веднъж и нищо повече!

— Така, както стана при нас, нали? — жлъчно попита той.

— О, не — стана сериозна тя и надникна в очите му. — Нищо подобно. Той не е като теб.

— Искаш да кажеш, че всичко, което стана между нас, си планирала предварително, така ли? — остро попита той.

Очите й за миг се плъзнаха надолу.

— Аз… аз не знаех какво да мисля, когато леля Итами каза, че ще ме доведе у вас. Спомням си, че исках да спя с теб онази вечер на дансинга, но…

— Нали каза, че не помниш? — мрачно попита той и тя доволно се усмихна.

— Излъгах те — игриво отвърна тя и му се изплези — един съвсем неяпонски жест. — Не исках да развалям изненадата ти, но в мига, в които те зърнах, знаех какво ще направя с теб!

— Нямах никаква представа за намеренията ти, когато излязохме в градината.

— У мен живеят две различни личности — сви рамене тя. — Ти успя да се запознаеш и с двете.

— Как се чувстваше, когато започна да ставаш жена?

— Защо питаш?

Той избухна в смях.

— Защото се интересувам от теб. Да не би да си мислиш, че преследвам някакви други цели?

— Всички го правят.

— Не всички — меко възрази той и я притегли към себе си. — Поне аз не го правя. Защото държа на теб, Юкио… много държа!

— Добре е, че все пак не каза, че ме обичаш — засмя се тя.

— Бих могъл да те обичам — поклати глава той, все така сериозен. — Но все още не съм сигурен.

— Хайде, стига! — отметна глава тя. Знаеш, че е излишно да ми говориш подобни неща, те са лишени от смисъл. Ще получиш това, което искаш, нима не разбираш?

— Не разбирам.

— Вече ти казах, че не искам да слушам подобни неща — търпеливо започна тя. — Нямам нужда от такъв вид илюзии. Доставяме си удоволствие, за мен това е достатъчно.

— И със Сайго ли беше така? — остро попита той. — Това, което ти казах, е вярно. Държа на теб, не ми е безразлично дали си щастлива или нещастна…

Тя го погледна внимателно, но не каза нищо, сякаш лишена от дар слово. После бавно се отпусна на тревата и тихо започна:

— Когато бях малка, всяко лято ходехме на планина, в едно малко градче, кацнало високо над гористите хълмове. Ясно си спомням, че всичките му къщи бяха на дървени крака, сякаш кокили. За пръв път в живота си виждах подобно нещо, имах чувството, че пред очите ми е оживяло градче от приказките.

Моите втори родители никога нямаха достатъчно време за мен, въпреки че Сацугай редовно им изпращаше пари. Просто не обичаха децата и по тази причина аз разполагах изцяло е времето си. Седях в дълбоката трева и слушах тракането на цикадите… — Млъкна за момент, пое дълбоко дъх и отправи поглед към леко потрепващите клони на кипариса над главите им. — Следобедите изглеждаха безкрайни. Седях на склона и гледах надолу към котловината. Две грозни кафеникави бразди пресичаха гората под краката ми, сякаш някакъв разгневен великан беше ударил земята… Часове наред ги гледах и се питах кой ги е прокарал там…