Ерик Лустбадер - Нинджа (Част I)

От устата й започнаха да излизат тихи писъци и той изведнъж разбра защо беше поискала да пусне водата. Удоволствието ставаше неудържимо, краката му започнаха да треперят. Като в просъница чу, че тя говори нещо, напрегна слух да го разбере.

— Удари ме! — стенеше тя — Удари ме!

Реши, че в това състояние не може да я разбере добре, но тя продължаваше да повтаря кратки думички, изпаднала в транс. Гърдите й се разтърсваха, водни ручейчета браздяха мраморното й тяло. Той се беше извил назад, а нейните ръце продължаваха да са вкопчени в душа. Телата им влязоха в бесен ритъм. Тя продължаваше да издава тихи стенания, а той имаше чувството, че едва ли ще издържи повече, тялото й беше натежало като олово.

— Моля те! — изкрещя тя. — Моля те, моля те!

Но той не можеше да вдигне ръка и да я удари. Устните й напипаха ухото му, твърдите зърна бясно се търкаха в гърдите му, горещият дъжд ги заливаше като странен потоп.

— Зная какво се е случило днес… там, в залата — дрезгаво и на пресекулки прошепна тя. — Зная! Искам да ме удариш, мили, моля те! — После, изпаднала в бяс, изкрещя: — Правех го със Сайго! Правех го точно така, както сега го правя с теб!

И той я удари, точно както тя искаше, както копнееше…

— Ох! — извика тя и тялото й щастливо се сгърчи. — Ох, скъпи, това е чудесно! Ох… аз започвам…

В същия миг Никълъс усети как снопче мускули дълбоко в тялото й го обвиват в желязна прегръдка, удоволствието стана огромно, краката му най-сетне се предадоха… Пръстите й пуснаха стойката на душа и телата им се стовариха на дъното на ваната. Обляха ги горещи струи, над главите им се издигаше парата. Ръцете й се сключиха около врата му, тялото й бясно се притисна в неговото, оргазмът им беше спонтанен, продължителен и прекрасно синхронизиран.

Облаците пламтяха.

Хлъзгайки се към хоризонта, слънцето надникна за миг иззад гордата снага на Фуджи и превърна небето в пурпурен плащ. После се гмурна зад планината и от него останаха бледи розови следи, оцветяващи едва доловимо леките облачета. Скоро и те посивяха, включи се осветлението.

Канзацу седеше в средата на салона с кръстосани крака, срещу него се беше настанил Никълъс. И двамата мълчаха.

Бяха сами, останалите отдавна си бяха отишли. Тишината се нарушаваше единствено от лекото им дишане.

— А сега ми кажи какво научи от Го рин мишо — продума най-сетне Канзацу, клепачите му бяха покрили напълно очните цепнатини.

— В него има добро, има и лошо — отвърна Никълъс.

— Но те се проявяват рядко — рече Канзацу.

— Напротив, сенсей.

— Така ли?

— Според мен нищо в живота не може да бъде изцяло добро или изцяло лошо.

Канзацу отвори очи и кимна.

— Добре си го разбрал, Никълъс — рече той. — Ти беше схватлив ученик. Не е добре, когато човек се опира само на дисциплината или стратегията. Това бързо води до ограничено мислене, затова човек трябва да се опира единствено върху обстоятелствата, породени от конкретната ситуация. Ако се подчиняваш на това, което ти диктува стратегията, положително ще бъдеш победен. — Очите му отново се затвориха и той тихо добави: — Ще се учудиш, ако ти кажа колко отлични ученици допускат тази грешка, а не само те, дори и някой сенсей изпада в подобно положение.

Замълчаха. Отвън прокашля автомобилен двигател, светлината на фарове пробяга през, салона, после се върна тъмнината… Изпищя дъждосвирец, после отлетя с меко пляскане на криле.

Никълъс прочисти гърлото си и каза:

— Четох за всичко това.

— И какво мислиш?

— Честно казано, не зная какво да мисля.

— Проявяваш ли интерес към нинджите, Никълъс?

— Да.

— Тогава защо се колебаеш?

— Не знаех, че се колебая.

— Значи трябва по-добре да се вгледаш в себе си.

Помисли за момент, после каза:

— Май би трябвало да кажа не.

— Така ли?

— Нинджуцу ми изглежда една забранена област…

— Тайнствена да, но едва ли забранена — отвърна Канзацу и внимателно го погледна. — Дори тук, в Япония, изненадващо малко хора познават нинджите. Може би защото произлизат от онези обществени прослойки, от които всеки японец се срамува. Но нинджуцу е едно древно изкуство, чиито корени се крият в Китай… или поне така е прието. Мисля, че никой не може да твърди това с абсолютна сигурност.

— Нинджите никога не са били обвързани с войнския обет. За тях бушидо не означава нищо. Възходът им е бърз, все повече благородници се ползват от услугите им. С нарастване на богатството им се усложнява и разнообразява използваната от тях техника. И идва времето, когато от тях започват да се учат дори самураите. Така се извращава самият свят обет.