Ерик Лустбадер - Нинджа (Част I)

Без предупреждение Сайго се стрелна към него. При първата крачка катаната му беше в ножницата, но при последната беше вече навън, заплашително насочена към главата на Никълъс. Между другите неща Сайго очевидно беше усвоил техниката „бързо измъкване“, която лежеше в основата на друго бойно изкуство — яйджуцу. Тя се състоеше в сливането на две отделни и на пръв поглед коренно противоположни движения — измъкването на катаната от ножницата и нанасянето на фатален удар върху противника. Опитният сенсей на яйджуцу може да убие противника си още преди онзи да е разбрал, че е извадил катаната.

В един миг Сайго изглеждаше обезоръжен, в следващия — може би стотна от секундата по-късно — той вече нанасяше своя смъртоносен удар. Но още в първия от тези мигове Никълъс започна да се завърта на дясната си пета и когато катаната се насочи към мястото, на което би трябвало да прониже сърцето му, там имаше само въздух. Едновременно е това бокенът в лявата ръка на Никълъс се стрелна нагоре, отби встрани острието, тялото му продължаваше да се върти, инерцията му принуди и противника да направи същото. Спря в момента, в който направи пълен кръг, десният му бокен светкавично се стовари върху лявата страна на Сайго, останала незащитена за частица от секундата. „Водно колело“.

Изправен пред погледите на целия клас, с леко разтворени крака и сведени надолу бокени, той безмълвно наблюдаваше проснатото на пода тяло на Сайго. Знаеше, че там, където го беше ударил, ще остане издайническа червена следа, която няма да изчезне, преди да изтече една седмица.

В залата цареше абсолютна тишина, никой не помръдваше. Тишина, от която започват да бучат ушите.

Никълъс не виждаше нищо друго, освен извърнатото нагоре лице на своя братовчед. Никога през живота си не беше срещал поглед, изпълнен с толкова неукротима омраза. Никълъс беше причината той, почти приключилият с обучението си млад сенсей, да се изложи пред очите на всички. Мълчаливата им битка беше толкова интензивна, че сякаш светкавица премина през помещението.

Миг по-късно Канзацу плесна с ръце, този път два пъти. Тренировката беше приключила.

Никълъс изведнъж усети как мускулите под кожата му започват да подскачат извън контрол. Адреналинът в тялото му продължаваше да бушува, произведен в огромно количество от стресовата ситуация. С ума си знаеше, че всичко е свършено, но тялото му изискваше повече време, за да се върне в нормалното, си състояние.

Пое си дълбоко дъх, после бавно го изпусна. Стори го конвулсивно, като дълбока тръпка.

Същата вечер, прибирайки се у дома, той преживя нова изненада. Вратата му отвори не някой от прислугата, не дори майка му, а самата Юкио.

Не я беше виждал повече от три години, с изключение на кратка среща по време на семейно погребение. От първоначалната им среща бяха изтекли пълни три години и половина, но въпреки това тя беше жива в съзнанието му.

— Добър вечер, Никълъс — поклони се дълбоко тя. Беше облечена в гълъбовосиво кимоно с вертикални сребърни нишки, на гърба му имаше тъмносиньо колело с дебели спици, напомнящо за символите на феодалното даймийо.

— Добър вечер, Юкио — поклони се в отговор той.

Тя се отдръпна встрани да го пропусне, очите й не се отделяха от пода.

— Изненадан си да ме видиш, нали?

Той пусна сака си на пода, без да отделя очи от лицето й.

— Не съм те виждал години.

— Днес следобед ме доведе леля Итами, ти още беше на тренировка. Дойдох да им погостувам, но в къщата им правят ремонт, включително и на спалнята за гости.

Прекосиха къщата и излязоха в задното дворче, там, където започваше градинката зен. Небето беше чисто, далеч към хоризонта плуваха малки, подобни на дим, облачета. Дискът на луната беше огромен, въздухът потрепваше под лъчите й, сенките бяха синкави и дълбоки. Профилът на Юкио се очертаваше нежно на тази светлина, очите й бяха в сянка. Приличаше на някоя от многобройните статуи в шинтоисткия храм, скрит в отсрещната горичка. Никълъс имаше чувството, че и двамата се намират под вода.

В клоните над главите им пропя славей, отвърна му далечен призивен зов на бухал.

— Никога не съм бил в Киото — промълви той.

— Трябва да дойдеш някой ден — отвърна тя и леко изви глава. Погледът й се насочи към острите върхове, издигащи се като живи над полянката, покрита с еднакви по размер кръгли камъни. Гласът й беше мек като кадифе. Стояха неподвижни, без да се докосват. — Много е красиво!

Не колкото теб, помисли си Никълъс, после с разтуптяно сърце промълви: