Ерик Лустбадер - Нинджа (Част I)

Малка утеха представляваше фактът, че благодарение на неговата намеса Сацугай беше изпаднал в почти пълна агония. Защото беше длъжник на полковника — един човек, когото ненавиждаше. За всеки японец това положение би било нетърпимо, но Сацугай го приемаше съвсем спокойно. Трябва да му призная това, помисли си полковникът.

Но какво, за бога, е успял да скрие от мен през всичките тези години, запита се той. После изведнъж разбра какво трябва да прави. Беше изгубил прекалено много време в безплодни замисли. Сацугай е прав, като му казва, че трябва да се изправи срещу реалността. А реалността на тази ситуация изисква да се прекъсне продължителният застой независимо от начина. Всъщност начинът беше само един.

По отношение на Сацугай беше сигурен в едно — може да прави с него каквото му хрумне, да го обижда по сто различни начина и онзи няма да предприеме нищо. Трябваше да плаща дълга си, да поеме бремето си с усмивка.

За миг в душата на полковника нахлу дълбока скръб, примесена с някакво непонятно, съжаление. Никълъс все още е много млад, на него самия не му остава много време и вероятно част от обещанията му ще останат неизпълнени.

Полковникът отправи поглед към имота си, ширнал се отвъд прозореца. Подгизнали от влага, дърветата се превиваха под напорите на вятъра. Потърси с поглед малкото птиче, но него вече го нямаше. Вероятно е избрало бурята пред принудителното спокойствие. Гледката беше прекрасна, но през онзи ден той нямаше очи да я види.

— Какво научи от Го рин ношо? — попита го един ден в залата Канзацу.

— Част от него е наистина полезна — отвърна Никълъс. — Макар че е просто здрав разум.

— Много хора го приемат за забавно занимание — каза Канзацу с неутрален тон, от който не можеше да се разбере собственото му отношение. Очите му блестяха като стъклени, слънчевият ден зад гърба му бавно отстъпваше място на здрача. Слънцето се беше скрило в мъглата на изпаренията, разсеяната му светлина превръщаше дърветата в нереален декор.

— Понякога си мисля, че не трябваше да се залавям с него — рече Никълъс.

— Защо?

— Ами… В него има нещо обезпокояващо…

Канзацу замълча в очакване. Зад гърба му меко потракваха бокените, долиташе шумът на изпуснат въздух от много дробове едновременно.

— Човек би казал, че най-голямото му достойнство е чистотата — внимателно продължи Никълъс. — Но за мен е по-скоро нещо като идея фикс, което е крайно опасно…

— Можеш ли да ми кажеш точно кое?

— Изключителността.

Гладко, сякаш бяха разговаряли непрекъснато на тази тема, Канзацу постави следващия си въпрос:

— Знаеш ли нещо за живота на Мусаши?

— Не много.

— Миямото Мусаши е роден през 1584 година — започна сериозно Канзацу. — Несъмнено ти е известно, че този период не е от най-добрите за Япония. Страната е била разкъсвана от страхотни междуособици, предизвикани от войнственото поведение на многобройни даймийо.

— Мусаши е бил ронин, нещо като разбойник, макар и не съвсем. Израснал е на юг, в Кюшю, но първата си битка печели на север, в Киото, където се премества, след като навършва двайсет и една години. Там ликвидира една фамилия, която преди години е подложила на унижение баща му.

— За Мусаши са написани стотици легенди и човек трябва да ги пресява изключително внимателно. Подобно на повечето исторически личности на феодална Япония, и неговата история е силно митологизирана. Смесицата от истина и измислица е добре дошла за всеки читател, който търси забавление, но съвсем не е такава за сериозния студент по история, включително за този, който се е заел да изучава буджуцу. За него тя представлява опасен капан.

— Самураите често дължат своята слава на митологията — възрази Никълъс.

— Не е така — поклати глава Канзацу. — Боецът дължи своята слава единствено на историята. На историята и дълга, Никълъс. На нищо друго. Митът няма място там, тъй като той има свойството да влияе върху трезвата преценка.

— Предмет на буджуцу, е най-сериозната материя на този свят. Вярно е, че се учим да защищаваме живота си, но това не е всичко. Ежедневно се занимаваме с различните методи за причиняване на смърт и за предпазване от смърт, а те са толкова многобройни, че едва ли могат да се опишат. Човек не може да ги усвои, без да има изострено чувство за отговорност. А най-голям враг на отговорността са митовете. Без бушидото ние не можем да бъдем нищо повече от обикновени нинджи, тоест долни улични престъпници. Същевременно е много лесно да се поддадем на митовете, много лесно!