Ерик Лустбадер - Нинджа (Част I)

— В Япония съществуват далеч повече риу, отколкото признава официалната статистика. Много от тях преподават трениране на мисълта и духа.

Не беше необходимо да пита дали Никълъс следва мисълта му. Навън беше настъпил абсолютен мрак, плътен слой облаци закриха луната. Светлина идваше единствено от лампите.

— За да бъде истински шампион, човек трябва да умее да използва и мрака, Никълъс.

Същата вечер Чонг направи знак на Никълъс и двамата влязоха в кабинета на полковника. Вътре се носеше аромат на тютюнев дим и стара кожа. Заедно с кухнята това беше единственото помещение, обзаведено в западен стил.

Чонг се настани странишком на дървения стол с висока облегалка пред бюрото, Никълъс седна насреща й, на дивана.

— Ти се радваш, че Юкио ни гостува — рече тя с нетърпящ възражение тон.

— Вярно е — призна той. — Защо, има ли нещо лошо в това?

— Вече си голям, но за мен все още си детето ми — усмихна се Чонг. — Мисля, че имам право да те попитам, но ти съвсем не си длъжен да ми отговаряш…

— Зная — отвърна Никълъс и сведе очи.

Тя се наведе и взе ръцете му.

— Не трябва да се страхуваш от мен, миличък. Това, което вършите с Юкио си е ваша работа. Баща ти може и да не одобрява, но той вижда нещата по различен начин. Той все още е войник и по тази причина не вярва на никого.

— Той не вярва на Юкио — вдигна очи Никълъс. — Но какво…

— Няма значение — прекъсна го Чонг с тръскане на главата. — Той просто е устроен така. В началото не вярваше дори на Со Пенг.

После се извърна, извади малко ключе и отвори едно от чекмеджетата на бюрото, В ръцете й се появи кутията с дракона и тигъра, прощален подарък от Со Пенг. С точни и пестеливи движения пръстите й повдигнаха капачето.

— Точно петнадесет са — прошепна тя, имайки предвид смарагдите. — Отначало бяха шестнайсет, но един продадохме, за да купим този дом. Вдигна поглед към Никълъс и добави: — Сигурна съм, че баща ти ти е разказал историята на този подарък. — Никълъс кимна и тя продължи: — Това, което не ти е разказал, е неговото особено значение. Не съм сигурна дали изобщо го е разбрал, а дори и да е сторил това, положително не му е обърнал нужното внимание. Баща ти е крайно прагматичен човек — усмихна се тя. — Страхувам се, че това е един от най-сериозните му недостатъци.

Пресегна се и постави кутията с бляскавото й съдържание в скута на Никълъс.

— С шест от тези камъни можеш да се разпореждаш свободно. Ако имаш нужда, можеш да ги превърнеш в пари… Не, изслушай ме. Мисля, че вече можеш да разбереш това, което ще ти кажа. — Пое дълбоко дъх и продължи: — В тази кутия никога не трябва да остават по-малко от девет смарагда. Никога! Каквото и да ти се случи, можеш да използваш най-много шест от тях!

— Тази кутия обладава тайнствена сила, Никълъс — добави тя, после замълча и зачака. — Добре е, че не се усмихваш. Вярвам в това, както е вярвал баща ми — Со Пенг. Той беше мъдър човек, Никълъс. Не беше глупак и добре съзнаваше, че в Азия съществуват много неща, които не подлежат на разумен анализ и които положително нямат място в модерния живот. Те са свързани с друг, по-особен кодекс от закони, които са вечни. — Сви рамене, дръпна ръцете си от кутията и добави: — Поне аз вярвам в това. — Очите й изпитателно се спряха върху лицето на младежа. — Вече си достатъчно голям, за да имаш собствено мнение за света и неговите тайни. Ако имаш вяра, тайнствената сила на тази кутия ще ти помогне, когато имаш нужда от помощ.

Нощ. Никълъс седи в хола, кръстосал крака пред прозореца.

Високо в небето, освободена от хватката на облаците, луната обливаше със сребърни лъчи върховете на дърветата и изящно подредената градинка пред къщата. Клоните на високия бор пред прозореца хвърляха плътни сенки в стаята, които леко помръдваха от лекия ветрец. Нагоре, надолу… нагоре, надолу… като фантастичния кораб от приказките на майка му в детството. Това време беше отдавна отминало и Никълъс се запита дали всички хора са изпитвали чувството, че детството им принадлежи на друго, по-просто и ясно време, когато решенията са се вземали лесно, а последиците от тях са били незначителни.

Години наред, особено през безсънните нощи, този бор беше негов закрилник. Познаваше всяка извивка на клоните му, всеки чвор по дебелия дънер. Сега имаше чувството, че той е претърпял странна метаморфоза и изведнъж се е превърнал в боец, в приятел и съюзник, който бди в нощта над него. „За да бъдеш истински шампион…“

Светът се променяше бързо за него… Благодарение на харагей той усети присъствието й още в момента, в който се изправи на прага. Остана неподвижен, заслушан в тихите й стъпки, които се приближаваха. Меки, съвсем меки… Стреснато установи, че се възбужда, направи опит да потисне ерекцията си, но тялото му отказа да го послуша.