Ерик Лустбадер - Нинджа (Част I)

Седна грациозно с лице към него, далеч от лунната светлина. Лицето й беше скрито в мрака, само краищата на синкавочерната й коса се посребриха от лунните лъчи. Стори му се, че усеща как цялото й тяло пулсира в такт със спокойните тласъци на кръвта във вените й.

Усещаше присъствието й ясно, почти болезнено. Ароматът на тялото й се смесваше с непознат парфюм, превръщаше се в ясно осезаема топлина. Но освен него от нея се излъчваше друга, почти неотразима сила, която властно го привличаше.

Къщата беше толкова тиха, че той чуваше бученето на кръвта в ушите си.

Рязко скочи на крака, залитна, сграбчи ръката й и я изведе навън през един от хлъзгащите се прозорци.

Поведе я към границата на имението, без да усеща студ. Искаше да открие малката пътечка сред гората от кипариси, която преди години му беше показала Итами.

Най-сетне я видя и поведе Юкио по нея. Под разклонените дървета беше тъмно, бледи лунни лъчи проникваха тук-там между разкошните зелени корони. Тихо жужаха цикади, встрани от пътечката прошумоляха сухи листа, чифт огненочервени очи ги опариха и изчезнаха.

Вървяха бързо през гъсталака, Никълъс водеше със сигурна стъпка, сякаш в главата му действаше прецизен радар. Прескачаха коренища, мушкаха се под надвесени клони и най-накрая се озоваха на малка полянка, заляна от лунната светлина. Отвъд нея се виждаше порталът на древния храм, край който се виеше добре очертана пътечка.

Тя го дръпна обратно към тревата и леко се отпусна върху мекия зелен килим.

— Сега! — прошепнаха устните й. — Не мога да чакам повече!

Робата й леко се разтвори. Тялото й беше невероятно — бяло и гладко, светещо сякаш със своя собствена светлина. Ръцете му сами се протегнаха и отметнала встрани полите на дрехата. После започнаха да галят бедрата й, нежно и едновременно с това пламенно. След миг тя простена и го притегли върху себе си. Устата му покри втвърденото зърно на гърдата й, тя задиша тежко, ноктите й оставиха следи по гърба му, езикът му побесня. Бедрата й се вдигнаха и сключиха обръч около кръста му, тазът й яростно се притисна към него, насочвайки го дълбоко в своята влажна и сладка сърцевина. Дишаше така, сякаш всеки момент ще се задави, ароматът на тялото й изпълни нощния въздух. Той се хлъзна надолу по гърчещото се тяло на младата жена, езикът и устните му не спираха своята работа, накрая докоснаха влажната гореща бездна между бедрата й. Надигна се за миг, после отново се гмурна между меката вътрешна част на бедрата й. Докосваше я бавно, нежно и с безкрайно търпение. Накрая от устата й се разнесе дрезгав вик, пръстите й се заровиха в косата му и настоятелно го притеглиха нагоре.

Бедрата й се отлепиха от влажната трева в опит да насочи езика му там, където изгаряше от желание да го усети. Но той продължи леките си кръгови движения с уста, възбудата му беше огромна, имаше чувството, че никога няма да омекне. Най-сетне се намести, проникна през влажните тъмни косми и потъна в очакващата го мека и потръпваща плът под тях. Пръстите й се свиха в юмруци, жилите на шията й изскочиха, от устата й започнаха да излизат задъхани писъци, овлажнялото й от пот тяло се замята в безкраен екстаз.

— Родена съм да бъда нещо повече от това, което съм — каза тя доста след това.

Над главите им доволно шумяха кипарисите, земята под изтощените им тела беше мека.

— Сега съм нищо — добави тя с тих като нощния бриз глас. — Просто едно отражение. — Това той не разбра, но тя не му даде възможност да попита нещо, а се намести в прегръдката му и продължи: — През целия си живот не съм чула нищо искрено от никого, само лъжи…

— Дори и от родителите ти?

— Нямам родители — отвърна тя и се извърна с гръб към него.

— Починали ли са, или…?

— Или са ме изоставили, а? Баща ми беше убит във войната, той беше брат на Сацугай. А чичо ми никога не прие неговия брак…

— А майка ти?

— Не зная, никой не говори за нея. Вероятно Сацугай й е дал пари, за да си иде.

Някъде далеч проплака нощна птица, въздухът тежеше от влага, макар че по небето нямаше нито едно облаче. Луната беше слязла ниско, дискът й беше станал оранжев.

— Изненадан съм, че Сацугай не те е прибрал — каза Никълъс.

— Аз пък не съм — засмя се горчиво тя. — Зная, че Итами е искала да ме вземе, но чичо ми уредил да ме гледа една бездетна двойка в Киото. — Замълча замислено, после добави: — Веднъж попитах леля Итами защо е станало така. Тя отвърна, че Сацугай се е надявал да има много деца, но очевидно е станало друго…