Ерик Лустбадер - Нинджа (Част I)

— Господине, рестото ви!

Салонът миришеше на урина, застояла пот и изсъхнала сперма. По екрана скачаха замъглени фигури, тежко, усилено от мощни репродуктори дишане ехтеше, из цялото пространство. После нещо шльопна и се разнесе натежало от страст стенание.

Винсънт примигна, адаптирайки очите си към слабата светлина. Огледа се за мъжката тоалетна и я откри горе, на втория балкон. Стори му се, че едва ли ще успее да се добере дотам.

Внимателно се раздвижи и тръгна зад последните редове. Мина край двама души, които с интерес наблюдаваха събитията на екрана и спря до редицата автомати край стената. Пуканки, бонбони, сода.

Бръкна в джоба на панталона си и измъкна две монети от по четвърт долар. Напъха ги в процепа и слепешката натисна един от бутоните. С нетърпение загледа как чашата от восъчна хартия изтропа в отвора, следвана от струйка сода и някакъв сироп. Пъхна ръката си точно навреме, за да улови бучката лед с остри ръбове, която се плъзна по вертикалния улей. Започна да търка лицето си е нея, примигваше често, усещайки с облекчение как студената вода се стича по кожата и влиза в очите му. Ледът му се стори като вълшебен балсам, който премахна болката. Все пак имаше някакъв шанс! Таксито беше с климатична инсталация и прозорците му бяха затворени, но той все пак успя да изскочи от него сравнително бързо. Опита се да пресметне времето за въздействие, на отровата поне приблизително, но после се отказа.

Извърна глава към вратата. Някакъв човек влезе, друг излезе, и двамата безлични сенки. Дали преследвачът му е вече тук? Нямаше, как да разбере това, а тук, в дъното на салона, той представляваше отлична мишена.

Обърна се с лице към екрана и бързо тръгна напред. Очите му започнаха да се проясняват и вече виждаше насядалите неподвижно като статуи мъже, които не отделяха поглед от преплетените тела на екрана. Шмугна се в един ред някъде по средата на салона и се насочи надясно. Спря и седна едва когато протегнатата му ръка опря в стената. Подът беше лепкав, тъмният ъгъл вонеше на ускорена мъжественост. Отново погледна назад. В салона продължаваха да влизат и излизат хора, светлината от екрана играеше по бледите им лица.

Ръцете му започнаха да треперят, но това сигурно беше реакция от повишеното ниво на адреналина в кръвта му. Устата му беше пресъхнала, дишаше остро и на пресекулки. Във всяко останало отношение се чувстваше по-добре от преди, очевидно не беше успял да поеме смъртоносна доза. Опита се да се отпусне и да успокои дишането си, но лявата част на гърдите продължаваше да го пробожда, вероятно от бясното препускане. Умът му се зае да изследва алтернативите, които не изглеждаха кой знае колко. С влизането си тук сам се беше вкарал в капан, а нинджата без съмнение е някъде съвсем наблизо. Ако направи опит да се измъкне, положително ще бъде мъртъв още на първата крачка.

Значи трябва да се бие, друга алтернатива просто няма. За съжаление не беше нито сенсей, нито харагей като Никълъс и покойният Тери. Умът му отказа да мисли за Тери, защото го обземаше отчаяние. След като човек като него е бил победен…

Но Тери е бил изненадан, освен това е мислел за Айлин. Докато Винсънт беше предупреден предварително и можеше да бъде нащрек. Беше му необходимо време и той успя да го получи — с всеки изминат миг се чувстваше все по-добре. Разсъждавай, заповяда си той. Трябва да има начин за измъкване!

Зад него, малко вляво, имаше хора. Сенките им се движеха нагоре-надолу, столовете леко проскърцваха. На неговия ред се настани човек, само през едно място, останало празно. Винсънт замръзна и плъзна поглед натам. Беше някакъв младолик мъж с делови костюм и тънко кожено куфарче, което постави върху коленете си. Модел на истински бизнесмен.

Винсънт го изхвърли от ума си и продължи да крои планове. Изведнъж нещо го докосна по ръката и той подскочи, като рязко извърна глава. Беше бизнесменът — гладко избръснати червени бузки, сигурно обитава някоя хубава еднофамилна къща покрай реката в Джърси, има жена, две деца, две кучета и две коли… Почукваше го лекичко по лакътя и нещо шепнеше, но Винсънт не можа да го чуе, тъй като на екрана пъшкането стана неудържимо.

— Искате ли да седнете до мен? — попита го повторно мъжът и с надежда отправи поглед в лицето му.

В продължение на цяла минута Винсънт го гледаше като треснат, после рязко поклати глава и се отдръпна. Допря пръсти до челото си и те се наквасиха от пот. Вече знаеше какво трябва да прави — да чака.