Ерик Лустбадер - Нинджа (Част I)

— Но аз зная твърде малко за него.

— Ще го разбереш като ти дойде времето. Все още си много млад.

— Но ти си била далеч по-млада от мен, когато си започнала да…

— Времената бяха други, тежки и опасни… Благодарна съм на боговете, че ти спестиха много от нещастията, които преживяхме ние. Никой не трябва да страда така. — Красивото й лице разцъфна в усмивка. — Нека говорим за по-приятни неща.

Искам да зная, мислено пожела той. Искам да зная всичко, което се е случило през онези години. Разбира се, никога нямаше да изрази гласно това свое желание. Ако някой ден реши сама да му разкаже за тях… Не, няма да го направи. Подозираше, че и баща му знае малко за онова време, което принадлежеше изцяло на Чонг и Со Пенг… А той беше отдавна в гроба.

— Леля ти пита за теб — прекъсна хода на мислите му Чонг. — Винаги го прави, когато не си у дома.

— Много мило от нейна страна.

— Да — усмихна се Чонг и докосна ръката му. — Трябва да й го кажеш, ще й достави удоволствие.

— Не мога да мисля, че…

— Никълъс, Итами ни смята за част от своето семейство, а теб обича особено много.

— Понякога ми е трудно да го усетя.

— Хората имат сложни характери. Те трябва да се опознават бавно и търпеливо. Вероятно това те затруднява — поклати глава тя. — А Итами наистина е крайно непостоянна, това озадачава дори мен. — Погали го по косата и добави: — Ти приличаш на баща си, и той не се сприятеляваше лесно, за разлика от повечето чужденци. Но той не беше чужденец, неговият дом бе Азия, също както и моят. И двамата сме деца на Изтока, които се опитват да забравят миналото.

— Това звучи толкова сложно!

— Не можем да живеем по друг начин — усмихна се тя.

Итами и Сацугай започнаха все по-често да идват на вечеря. Лелята на Никълъс отдавна се беше превърнала в нещо като член на семейството, главно благодарение усилията на Чонг, но съпругът й започна да я придружава сравнително отскоро.

Слушайки го внимателно, Никълъс скоро започна да разбира защо Япония е била въвлечена в опустошителната война от хора като него, изградили мощните дзайбацу. Сацугай никога не говореше за времето отпреди войната, дори и за самата война. За него този период не съществуваше, подобно на щраус той изобщо не забелязваше грозните белези от войната, с които все още бяха изпъстрени градове и села.

— Комунистите винаги са били проблем за Япония, полковник — говореше той една хладна есенна вечер, запечатала се особено ясно в съзнанието на Никълъс. Небето беше свъсено, вятърът свиреше сред боровете и кипарисите и напомняше за настъпващата зима. Ситният дъждец пръскаше прозорците в кабинета, по стъклата се стичаха ситни като сълзи капчици. Злощастно птиченце пърхаше и кръжеше под далеч недостатъчното укритие на един акуратно подрязан храст току до прозореца. По листата му тежаха бистри като перли дъждовни капчици, фината паяжина между тях смътно проблясваше. Сгушило главичка в перата си, птичето, изгарящо от желание да отлети, час по час поглеждаше към небето.

— Дори и днес тази партия не е особено голяма — възрази полковникът, после привърши с тъпченето на лулата си и внимателно я запали. Син ароматен дим се разнесе из помещението.

— Скъпи полковник — рече Сацугай. — Човек не трябва да прибягва до цифри за измерване на опасността, особено тук, в Япония. — Говореше така, сякаш бащата на Никълъс беше обикновен турист. — Човек трябва да отчита вредността на врага. Говорим за истински фанатици, обрекли живота си на каузата на световния комунизъм. Именно поради този факт не трябва да ги подценяваме, те само това и чакат!

Полковникът не отговори, зает с разпалването на лулата си — стара и очукана, с извит мундщук и висока чашка. Беше изкарал цялата война с тази лула, тя отдавна се беше превърнала в нещо като специален символ за него. Неизменно я предпочиташе, макар в колекцията си да имаше най-малко двадесет и пет разкошни пособия за пушене.

Човек придобива странни мании по време на война, мислеше си полковникът. Всъщност напълно разбираеми, когато дните ти минават сред ужасите на смъртта, а нощите ти предлагат още по-силен ужас, роден в недрата на джунглата. Когато командири падат по-косени от картечен огън, а близки другари и приятели биват разкъсвани на парчета от мини на крачка от теб или пък ги посичат от гърлото до края на корема. На практика именно тези мании, по-скоро внушения, предпазват войника от лудост…

Полковникът си беше внушил, че докато притежава тази лула, докато можела дръпне ръка от нагорещения приклад на своя автомат и да я напипа, неравна и грапава, във вътрешния джоб на куртката си, нищо лошо не може да му се случи.