Ерик Лустбадер - Нинджа (Част I)

Кроукър погледна часовника си и помисли да му позвъни, но после се отказа. Тези неща не са за телефон, освен това той самият се усещаше доста на градус и си даваше сметка, че няма да може да разсъждава трезво и ясно. Въздъхна и си наля последното саке. Стига толкова!

Въпреки всичко не можеше да се прибере у дома, а в същото време усещаше, че му се иска да е с жена. В съзнанието му бавно изплува един образ и още в следващия миг усети как се възбужда. Лицето на жената му беше безкрайно познато, но не молеше да се сети откъде. Вероятно от някой плакат, въздъхна вътрешно той. Този образ изплува прекалено от дълбоко, сигурно го е носил в съзнанието си месеци, сигурно е плод на фантазията му и никога не е съществувал.

Винсънт изпусна всичкия въздух от дробовете си, макар и да знаеше, че е късно. Волята отстъпи място на природата, тялото му искаше да се бори докрай.

Очите го засмъдяха и се изпълниха със сълзи. Посегна слепешката към ръчката на вратата, но светлината на светофара се смени и таксито рязко потегли. Облегна се с цялото си тяло на вратата и при втория опит успя да я отвори. Градът връхлетя върху него с шума и светлините си, тялото му почти се изхлузи навън. Краката му за момент докоснаха асфалта, после той се претърколи навън сред хор от клаксони и писък на спирачки. До слуха му долетяха приглушени викове, в следващия миг беше вече на крака и тромаво затича. Подхлъзна се на кучешко изпражнение, сякаш беше бананова кора, разпери ръце и успя да запази равновесие, в следващия миг тичаше колкото го държат краката по тротоара.

Зад себе си усещаше присъствието на чекъра, чийто водач рязко натисна спирачките, после изскочи навън и извика:

— Хей, върни се! Не си ми платил!

Винсънт се препъваше по тротоара, сблъскаше хората, черни лица се извръщаха към него и учудено го гледаха.

Хладнокръвен, мръсник, помисли си той. В следващия миг беше рязко завъртян от огромен негър с тесни бежови панталони и отворена яка на ризата.

— Внимавай, човече! Успокой се!

Винсънт се отскубна и продължи да се промушва през тълпата, питайки се колко ли време му остава. Не хранеше никакви илюзии по отношение на това, което беше влязло в дробовете му. Дори без характерната миризма той знаеше, че е погълнал доза нервнопаралитична отрова, при това съвсем достатъчна. Извърна глава, но не успя да види преследвача си. Реши да рискува, скочи на уличното платно и се опита да спре някое такси. Знаеше отлично, че в този район едва ли ще се натъкне на полицай: Веднага видя шофьора, който изскочи от тълпата и бързо се насочи към него.

Винсънт отново се гмурна сред гъмжилото и се затича, макар и да знаеше, че по този начин ще помогне за по-бързото разпространение на отровата. Сърцето му вече блъскаше като лудо, краищата на пръстите му започнаха да изтръпват. Лош знак, но мъжът продължаваше да го преследва — значи може би имаше шанс да не е поел достатъчно количество от отровата.

Знаеше, че е на крачка от смъртта. Беше го яхнала като хищна птица и здраво притискаше раменете му. Едва сега разбра колко много му се иска да живее, колко силно обича всичко, което го заобикаля. Това беше приятно откритие и за миг той се зарадва, макар да чувстваше, че ще трябва да се бори с всички сили, за да се отърве от зловещия демон на смъртта. Знаеше, че е надигран, но въпреки това се постара да изхвърли тази мисъл от главата си и продължи да тича в задушната лятна нощ.

Сви надясно, спъна се в бордюра и продължи да тича с неприятното усещане, че преследвачът му е скъсил разстоянието. Закашля се, стомахът му се сби като пред повръщане, в дробовете му нямаше достатъчно кислород. Ръцете му натежаха от слабост, а краката му се движеха с крайно усилие. Зад гърба му се разнесе остър вик и тропот на тичащи хора, това му даде нови сили и той отново се шмугна в тълпата. Макар и замъглено, съзнанието му търсеше отговора на нещо и този отговор беше съвсем близо… Да, разбира се — облачето газ! Божичко, какъв глупак излезе! Просмукало се е през порите на кожата му — затова пареше така жестоко! Вдишването има само периферен ефект.

Трябва да открие… Ясно съзна колко е беззащитен по тези мръсни улички, където не можеше да разчита на никаква помощ. Ресторант също не му вършеше работа, тъй като беше прекалено осветен. Трябва му някое тъмно и по възможност пусто място!

Видя го точно пред себе си и хукна натам. Сърцето му биеше тежко и го пробождаше.

Спря с подхлъзване пред входа на киното. От плаката го гледаше част от красива блондинка с огромен бюст, а под него бяха изписани кратки вестникарски реклами: „Чиста ерекция!“, „Абсолютна класика“. Винсънт изблъска някакъв тип, който се потриваше пред кабинката на касата, и бутна банкнота на гишето. Пое билета си и забърза към затъмнения салон, без да обръща внимание на виковете на касиера.