Ерик Лустбадер - Нинджа (Част I)

Тревайн се изправи, като внимаваше да не пипа нищо и се върна на улицата. Огледа тротоара в двете посоки. Край него мина влюбена двойка и бавно се отдалечи по посока на Лексингтън. Други хора наблизо нямаше. Свърза се с участъка, после набра номера на съдебната медицина.

— Не искам да отлагате за сутринта — рече той на служителя, който вдигна слушалката. — Искам да го вдигнете веднага.

После се върна при трупа и го обискира. Не откри нищо, нямаше нито портфейл, нито пари, нито кредитни карти. Въпреки това човекът не изглеждаше скитник. Отново докосна тялото. Беше още топло. Изправи се и до слуха му долетя пронизителният вой на приближаваща се полицейска сирена.

Самоличността на мъртвеца установиха от пръстовите отпечатъци. Това им отне малко повече от три часа, след изтичането на които възникна въпросът къде се е дянало таксито му.

Винсънт излезе от „Мичита“ и се огледа за такси.

Усещаше се доста пийнал, но никак не се срамуваше от състоянието си. Беше му леко и приятно въпреки задушната нощ. Всички грижи и тревоги, които го бяха потискали в продължение на месеци, сега се изхлузиха от съзнанието му подобно на изсъхнала змийска кожа.

Вървеше малко несигурно. Усети го, стана му весело. Това отпускане му беше доста необходимо.

Пое дълбоко тежкия нощен въздух, наситен с бензинови пари и миризмата на пържено, която идваше от ресторантчето на ъгъла. Имаше чувството, че внезапно се е пренесъл в токийския квартал Гинза, с неговото оживление, гъсти човешки тълпи и ярка неонова джунгла, рекламираща нощни заведения и американски стоки.

Замаяно гледаше безкрайния поток от човешки лица, който течеше край него и изведнъж му се прииска да се разсмее на глас. В първия момент потисна импулса си, после си рече: защо пък не? Изсмя се с пълен глас, но никой не му обърна внимание.

Размърда се и пое на запад. Трафикът от Шесто авеню звучеше в ушите му като тътен на далечен прибой. Спомни си за Урага — пристанището, в което през 1853 година са акостирали корабите на комодор Пери, сложили край на японската изолация от света, продължила цели двеста и петдесет години. Там тайнственият прибой връхлиташе неуморно върху бреговете на Плаващата империя. За него си спомни сега, слушайки приглушеното улично движение в центъра на Ню Йорк Сити. Щеше да е по-добре да не бяхме отстъпвали тогава, помисли си той. Пробита беше хилядолетната магическа бариера, задържала Япония извън лудостта на останалия свят. Това беше една митична легенда, която, подобно на цялата японска история, хвърляше своята тежка сянка върху съзнанието и спомените му.

Малко преди пресечката с Шесто авеню забеляза едно такси, което бавно се насочваше към него. Миг преди да го подмине, светна зелената му лампичка, блеснала като скъпоценен камък в мрака на нощта. Мислено все още в Япония, Винсънт му махна с ръка и то покорно спря до тротоара. Просторен и удобен чекър, с действаща климатична инсталация, това такси очевидно беше правено по поръчка и принадлежеше на самостоятелен превозвач, а не на онези огромни компании, експлоатиращи еднакво безлични и еднакво очукани автомобили. В него липсваше обичайната преграда между предната и задната част, седалките бяха тапицирани с истинска кожа.

Винсънт даде адреса си на шофьора и се отпусна назад. Колата тихо потегли. Мислеше си, че дори сред оживените модерни улици на Токио и облечените в европейски дрехи бизнесмени човек най-неочаквано можеше да се натъкне на древен храм, оцелял като по чудо сред небостъргачите. Слухът му можеше да долови призрачния звън на бронзовите камбани, отлети от отделни парчета и позеленели от времето, обонянието му да долови едва доловимия аромат на тамян във въздуха. В такива моменти изчезваше вонята на замърсения въздух, старата колкото света и горда Япония се извисяваше недокосната от западната цивилизация и вдъхваше нов живот на древните божества.

В таксито беше тъмно. Той хвърли поглед към блестящия град отвъд стъклото и изведнъж усети, че се движат прекалено бавно. Наведе се напред и каза:

— Хей, приятел, все пак искам да се прибера у дома, преди да се е съмнало.

Тилът на шофьора помръдна, очите им се срещнаха в огледалцето за обратно виждане. Винсънт откри, че е японец и потърси с поглед картончето с името му, което би трябвало да се намира вдясно на арматурното табло. Не можа да види нищо, тъй като беше тъмно. Премина на японски и се извини за проявената грубост.

— Няма нищо — отвърна онзи. — Тази нощ е тежка за всички.