Ерик Лустбадер - Нинджа (Част I)

Очите на Винсънт потъмняха и той уморено каза:

— Не става въпрос за неговата злопаметност. По-скоро вие сте този, който е изгубил лице…

— Изгубил лице ли? Това пък какво е?

— Точно това, което чухте. Отношенията между хората се базират на уважение, на взаимно уважение. След него идва доверието, дългът… Няма да ви питам какво сте направили. Не, не ми казвайте, не искам да го зная… Бих казал, че ако сте го обидили с нещо, уважението му към вас е намаляло значително…

— Какво ми пука за неговото уважение, по дяволите!

— Е, след като мислите така, въпросът е приключен — усмихна се Винсънт, после бавно опразни чашата със саке.

Кроукър се прокашля, помълча, после подхвърли:

— Довършете мисълта си, ако обичате.

— Канех се да кажа, че тук не става въпрос дали Ник ще ви прости или не — той очевидно го е сторил, след като ви е завел при Фукашиги. Става въпрос за вас — вие сте този, който трябва да се опита да възстанови предишния баланс в отношенията ви.

— И как бих могъл да го сторя? — подозрително го изгледа Кроукър.

— Ако знаех как, сигурно щях да съм известен мъдрец — поклати глава Винсънт. — А тази вечер никак не се чувствам мъдър, лейтенанте.

На суши бара седеше човек с невидима пудра по лицето. Тя маскираше високите му скули, правеше плосък широкия му нос, задълбочаваше очните му кухини. Дори майка му не би го познала, а тя беше доста наблюдателна жена.

Когато Винсънт и лейтенант Кроукър влязоха в ресторанта и се насочиха към едно от вътрешните помещения, той беше преполовил чинията си със сашими. Не извърна глава, но ясно ги улови с периферното си зрение.

Няколко минути по-късно той леко отблъсна чинията от себе си, стана и се насочи към тоалетната в другия край на салона. Ресторантът беше полутъмен и пълен, отвсякъде се носеха приглушени разговори. Мина през вътрешните помещения, покрити с татами, и влезе в тоалетната. Вътре нямаше никой. Той изплакна ръцете си и се взря в образа си в огледалото. Вратата се отвори и вътре влязоха двама души. Мъжът излезе, мина покрай тънките бамбукови стени и се приближи до бара да плати сметката си.

Изправен на тротоара сред горещия и напоен с тежки изпарения въздух на лятната вечер, той махна на минаващо такси. Наложи му се да смени четири таксита, преди да открие онова, което му вършеше работа.

В осем часа и осемнадесет минути вечерта полицейският сержант Пит Тревайн спря патрулната кола близо до тротоара и внимателно погледна през прозореца. Минаваше за втори път по Двайсет и осма улица, затова беше сигурен, че това, което видя в алеята между високия каменен блок и шивашкото ателие, преди двадесет минути не беше там. Спомни си за доброто старо време, когато всички ченгета патрулираха в екипи. Днес, поради острата финансова криза, общинските власти продължаваха да експериментират с единични патрули въпреки острите протести на полицейския синдикат.

Радиостанцията му периодично пропукваше, но в близост до него нямаше друга патрулна кола. Дръпна ръчната спирачка, после извади фенерчето си и го насочи към тъмната алея. Силният лъч пробяга по няколко празни консервени кутии, които заблестяха със сребърен блясък. Нямаше никакви пешеходци, вляво от него тихо просъскваха гумите на колите, насочили се към Лексингтън.

Отвори дясната врата и се измъкна навън, ръката му разкопча горното копче на твърдата кожена жилетка, която носеше като предпазно средство срещу евентуално нападение.

Внимателно прекоси тротоара, протегнал напред включеното фенерче. Желязна решетка препречваше пътя към алеята, до която се стигаше по четири-пет бетонни стъпала. Вратата й зееше отворена. Стената на каменния блок вдясно беше гладка, без нито един прозорец. Вляво, над шивашкото ателие, имаше апартаменти, чиито прозорци гледаха към стената насреща. От тях се промъкваше разсеяна светлина, чиито сенки хвърляха синкави отблясъци върху голия калкан. Вътре бяха включили телевизори.

Тревайн изкачи стъпалата, понечи да извика помощ по радиото, но после се отказа. Предпочиташе да има нещо конкретно, преди да се свърже с участъка.

Пръснатите консервени кутии лежаха в дълбок мрак, но нещо сред тях се проточваше насред алеята и хвърляше странни отблясъци върху тухлената стена. Именно то беше привлякло вниманието му.

Изправи се над неясната форма, дръпна пръст от спусъка на револвера и приклекна да я опипа. Тялото беше отчасти покрито със стар ленен чувал, но от непосредствена близост Тревайн успя да види лицето, опряно в стената. Два пръста до шията установиха, че пулс липсва.