Ерик Лустбадер - Нинджа (Част I)

Излязоха на Четиридесет и пета улица и поеха на запад. След малко свиха по Осмо авеню, от двете страни на което се редяха евтини кръчми и мърляви порно театри. Тротоарите гъмжаха от проститутки, излезли да изкарат някой долар, чернокожи мошеници и продавачи на наркотици, яки пуерториканци с вид на престъпници. Изметта на огромния град, показан в цялото му мрачно великолепие.

Шофьорът пресече една улица и спря пред следващия светофар, блеснал забранително с червеното си око.

— Сякаш сме си у дома — каза на японски Винсънт.

— Никой не ни е карал да идваме тук, — отвърна шофьорът.

Винсънт отново си представи четирите бойни кораба на комодор Пери, влизащи в пристанището на Урага. Може би е прав, помисли си той. Никога не би трябвало да…

Шофьорът се беше обърнал назад, по лицето му пробягваха разноцветните светлини на кинорекламата отсреща. Устата му се разкриви в усмивка, разкривайки продълговата черна паст, сякаш маска от театъра Но. Очите му бяха каменни, от тях не се излъчваше никаква топлина. Контрастът между този мъртвешки поглед и изкуствената усмивка беше толкова силен, че Винсънт уплашен потръпна. В съзнанието му изплува демоничната маска от първата пиеса в стил Но, която беше гледал в живота си. Беше едва шестгодишен и такава я възприе и запомни — жестока и страшна.

Дръпна се рязко назад, уплашен от собствените си възприятия. Но рефлексите му бяха забавени от алкохола и в следващия миг видя лицето на шофьора надвесено на сантиметри над себе си, като глава на готова за нападение пепелянка. Бузите се издуха, устните се свиха в кръгче, сякаш искаха да кажат „О“. От отвора излетя фина струйка, която стигна лицето му точно когато си поемаше дъх. В дробовете му попадна част от нея и в следващия миг той вече не дишаше.

След като Винсънт си отиде, Кроукър остана в стаята с рогозките и си поръча още саке, потискайки в съзнанието си мисълта, че трябва да се прибира у дома. Харесваше този алкохол, защото нямаше никакъв вкус, но въпреки това му действаше чудесно.

Не искаше да се прибира у дома. Не, не, по-скоро не искаше да се прибере при Алисън… Тази мисъл го изненада и ядоса. Изненада го, защото, макар и да знаеше, че това все някога ще се случи, то дойде много рязко, изведнъж. А го ядоса, защото беше позволил на цялата история да се проточи толкова дълго. Не го беше яд на Алисън, а по-скоро на факта, че вече не иска да има нищо общо с нея. Странно, помисли той. В един период двама души, могат да се разбират чудесно, после този период минава и след него настъпва безразличието — тъпо и тотално. Очевидно това е част от живота, помисли си философски, той. Но каква част, господи!

Сакето пристигна и той позволи на келнера да му налее първата чашка. Пресуши я на един дъх и веднага си наля — отново. Страшно му се прииска да се обади на Мати Устата, но съзнаваше, че ще прати по дяволите целия случай Дидион. В момента му се струваше, че този случай се крепи единствено на шанса да открие името и адреса на онази кучка.

Не беше необходимо да си затваря очите, за да си представи, ясно апартамента на Анжела Дидион, Но въпреки това той го стори. После цялата история изплува в главата му.

Когато влезе вътре, веднага долови миризмата. Сладникава и гадна миризма на етер, комбиниран с още нещо, но с какво? Тъмната всекидневна не даде отговор — на този въпрос, но когато влезе в спалнята и зърна индианската кокалена лула, нещата дойдоха на местата си. Чашката й миришеше на опиум. След кратка проверка с върха на езика установи, че наркотикът е изключително чист и силен, такъв не може да се купи на улицата. Но в крайна сметка той се намираше в спалнята на най-скъпо платената манекенка в света и беше съвсем естествено тя да разполага с най-доброто. От всичко. Не пипна лулата, не пипна нито една друга вещ.

Нахлузи тънки хирургически ръкавици и се приближи до гардероба, вграден в стената срещу огромното легло. Цялата спалня беше синя — от копринените тапети до финия абажур на нощната лампа. Тази лампа беше поставена до леглото и беше единственото осветително тяло в помещението.

Внимателно дръпна хлъзгащата се вратичка. Гардеробът беше пълен с копринени дрехи, произведени от световноизвестни модни къщи като „Калвин Клайн“ и „Ферагамо“. До тях бяха подредени шест кожени палта, които варираха от рядко срещан руски самур до блестящ сребърен рис. Под тях стояха множество обувки, правени на ръка от „Ботичели“ и „Шарл Джордън“.

Върху дебелия няколко сантиметра килим между гардероба и леглото имаше възглавничка за сядане от черна коприна, в която Кроукър се спъна. Беше сърповидна, изключително фина и очевидно правена на ръка. Чаршафите бяха от фин тъмносин памук, а смачканата възглавница — от коприна в същия цвят. Беше върху глезените на Анжела Дидион като тъмна вълна, готова да я погълне.