Ерик Лустбадер - Нинджа (Част I)

В края на реда се долови някакво движение. Черна и почти безплътна сянка спря там, очевидно взирайки се в мрака. Винсънт леко извъртя глава, но видя единствено някакъв неясен силует. Бизнесменът леко помръдваше в креслото, ръцете му бяха скрити под куфарчето, тъй като беше твърде топло да се носи шлифер.

Някой започна да си пробива път по реда и сърцето на Винсънт бясно затуптя. Дали е нинджата? Фигурата бавно се приближаваше. Винсънт вдигна глава и видя, че човекът се е спрял току до възбудения бизнесмен. Слаба светлина от екрана проблесна в очите му и Винсънт го позна. Беше нинджата. Той се наведе, прошепна нещо на бизнесмена и онзи прибра краката си, без да отмества очи от екрана.

Значи идва! Винсънт се подготви за това, което си беше наумил. Ще му трябва сила, бързина и… Ето, мъжът вече беше до свободния стол редом, но все още не сядаше.

Време е! Сега!

Винсънт се хвърли напред. Нищо не се случи, от смайване очите му щяха да изхвръкнат от орбитите си. Беше парализиран, напълно парализиран!

Опита се да вдигне ръце, но те сякаш бяха заковани в оловни капаци, докато вниманието му беше другаде. Опита се да се изправи, но краката му бяха напълно безчувствени — глезени, бедра, всичко. После изведнъж разбра, че облачето от устата на нинджата не е имало за цел да го убие, а просто да го обездвижи.

Сянката се надвеси над него и закри светлината. До слуха му продължаваха да достигат животински крясъци и страстни, стенания, очите му безпомощно наблюдаваха как нинджата бавно се надвесва над него, протяга ръка и леко докосва лявата му ключица. Усети натиск и клепачите му трепнаха. Един от пръстите му леко потрепна върху облегалката на креслото. В душата му нямаше нито страх, нито тъга. Пред очите му изплува Япония, скалистият бряг в покрайнините на Урага, отрупан със схлупени къщурки, ослепително белите платна на рибарските гемии, устремили се към жълтеникавочервения диск на изгряващото слънце. Видя самотен бор на стръмнината, тъмен и самотен в настъпващото утро, с пламнал връх, озарен от първия лъч на зараждащия се ден, застанал като безмълвен страж на родината…

Другата ръка на нинджата се притисна в лявата част на лицето му, покривайки ухото. Силата му беше огромна, държеше тялото на Винсънт неподвижно без видимо напрежение. Родината се разширява, отива все по-напред и по-напред! Напред към… щрак!

— Оттук най-добре се наблюдава залезът — каза Чонг и подаде на Тай лакирания поднос. Тя го пое, мълчаливо се поклони и ги остави сами в кухнята.

— Знаеш ли, аз накарах баща ти да махне хартията от прозорците и да сложи стъкла — тихо се засмя тя. — Разбира се, Итами изпадна в ужас — подобно нещо в нейния дом никога не може да се случи! — После, вече сериозно, добави: — Понякога леля ти е страшно взискателна, просто ме е срам от нея.

— Итами не ни е кръвна роднина, мамо.

Ръката й покри неговата.

— Понякога духът е по-силен от кръвта, Никълъс. Сам ще разбереш това с течение на времето. Гладен ли си?

— Да.

— Чудесно, Тай е приготвила любимото ти блюдо.

— Любимото ми блюдо е дим сум — отвърна той. — Но Тай не може да го приготвя като теб, въпреки че й казваш точно какво да прави.

Тя се засмя, приведе се напред и го целуна по бузата.

— В неделя ще ти направя дим сум.

— Колко вида?

— Достатъчно, съвсем достатъчно.

Очите й се насочиха към прозореца. В близост до хоризонта небето беше жълто като лимонов крем, но високо над тях нощта вече настъпваше.

— Не виждаш често тази гледка, нали? — попита Чонг.

— Цялото ми време е заето с буджуцу, мамо.

— Зная — кимна тя, поколеба се за момент и добави: — Това не се отразява на подготовката ти за училище. — Не го каза като въпрос.

— Няма проблеми.

— Знаеш ли, баща ми обичаше да казва, че важното е къде израства човек. — Ставаше въпрос за Со Пенг, когото тя винаги наричаше така. — Твоите деди живеят в кръвта ти.

— Не зная — поклати глава Никълъс. — Имам доста приятели американци, които правят всичко възможно да се откъснат от тези неща. Техните родители и…

— Искаш да кажеш, че техните деди не са могли да предначертаят живота им, така ли? — прекъсна го Чонг.

Той я погледна и след известен размисъл стигна до заключението, че вероятно е права.

— Аз съм това, което е бил и дядо ти — продължи Чонг. — Той се е въплътил в мен далеч преди да срещна баща ти и да напусна Сингапур заедно с него. В Азия този процес е доста особен и… как да кажа, доста уникален. Благодарение на него днес мога да сторя същото и за теб.