Ерик Лустбадер - Нинджа (Част II)

Входният звънец иззвъня и той подскочи. В първия момент помисли да не отваря, но звънецът отново издрънча и той се насочи към вратата.

— Никълъс! — ахна той, примижавайки на ярката слънчева светлина. — Влизай! Какво те носи насам, да не си болен?

— Не съм те събудил, нали?

— Каква говориш, синко! — засмя се Док Диърфорт. — Седя си тук и си мечтая… — Очите му изпитателно пробягаха по Никълъс: — Но ти не ми изглеждаш добре, май ще трябва да те прегледам!

— Не съм спал, това е всичко — отвърна Никълъс и позволи да бъде отведен във вътрешността на къщата. Вместо да го заведе в кабинета си, Док Диърфорт го насочи към кухнята.

— Една добра закуска ще те оправи — рече той и отвори хладилника. — Дръж — подаде му той картонена кутия с портокалов сок, после попита: — Бекон с яйца?

— Хей, не трябва да…

— Знам, че не трябва, но го искам! — махна с ръка Док Диърфорт, усмихна се и понесе яйцата към печката. — Освен това отдавна не съм имал гост на закуска и ми е приятно… — Сръчно сложи нов кафеник, после пусна яйцата в тигана, и прибави бекона. Съскането на месото му достави, удоволствие. Преди много години приготвяше закуската на момичетата… — Предполагам, че искаш да научиш докъде е стигнал Флоръм — рече той, а Никълъс седна до масата и си наля сок. После вдигна глава и го погледна в очакване. — Нищо! — добави с огорчение Док Диърфорт. — Няма абсолютно нищо, за което да се залови!

— Не се учудвам — отвърна Никълъс, после му разказа за всичко, случило се в града.

— Значи твой приятел, а? — поклати глава Док Диърфорт и леко обърна бекона в тигана. — Лош късмет, съжалявам… Сигурен си, че преследва Рафаел Томкин, така ли?

Никълъс кимна.

— Защо тогава убива другите? Никой от тях няма пряка връзка с Томкин!

— Така е — кимна Никълъс. — Поне доколкото съм осведомен.

— Защо го прави? Би могъл да свърши работата и да си замине, когато си поиска!

— И аз това се питам — отвърна Никълъс и погледна в чашата, сякаш там го чакаше отговорът. — Все пак не е толкова лесно да се добере до Томкин. Подобна операция изисква време.

— Още една причина да се спотайва. Такива като него не обичат да се появяват на ярка светлина — Док изцеди месото от мазнината и се зае с яйцата.

— При нормални обстоятелства това е вярно — съгласи се Никълъс. — Но този тип е по-различен и доста по-умен от останалите. Все пак е тръгнал да ликвидира човек, вече преживял три-четири опита за покушение. А фактът, че Томкин все още е жив, съвсем не е случаен. Нинджата си дава сметка, че няма да успее с обикновен атентат и трябва да измисли нещо по-сложно. Знаеш какви са тези хора… Той не е прибягнал до бомба с дистанционно или снайпер, иска да свърши всичко със собствените си ръце…

— Така е — кимна Док Диърфорт. Кухнята се изпълни с ароматната миризма на пържен бекон, той извади хляба и го подаде на Никълъс да го припече.

— Стратегията е ясна — да се обърка врагът. Стара стратегия, известна още от кенджуцу и бойното поле. Използвай разнообразни форми на нападение, атакувай от различни посоки! И докато врагът се чуди какво си намислил, връхлиташ директно и го побеждаваш!

Док Диърфорт постави чиниите на масата и изгледа Никълъс.

— Значи мислиш, че точно това прави нинджата?

— Да, логично е.

Док Диърфорт започна да се храни лицето му се сбръчка в размисъл.

— Мислил си и за други възможности, нали? — попита след малко той.

— Какви други възможности? — вдигна глава Никълъс.

— Не знам, но тези копелдаци могат да бъдат страхотно изобретателни. Никога не бих казал, че разбирам какво им минава през главата…

За момент очите на Никълъс се отклониха встрани.

— Познавах няколко в Япония — промълви, той.

— Така ли? — блеснаха за миг очите на Док Диърфорт.

— Беше отдавна, преди много години…

— За тях времето не означава нищо! — изръмжа докторът и остави вилицата. Никълъс знаеше, че той има предвид собствения си опит. — Просто не са хора! — добави отчетливо Док Диърфорт и между думите му се долови тиктакането на стенния часовник. — У тях има нещо нечовешко, свръхестествено… Сякаш са вампири, призраци или дявол знае какво… — Очите му се замъглиха от спомените. — Нашата война беше различна, бих казал уникална… Нямахме обичайната бойна линия, и дума не можеше да става, че ще заемем някаква позиция, а след това ще чакаме контраатаката на противника… Никакви бойни линии, завзети територии, отстъпления и нападения… Просто се държахме, едно отчаяно упорство срещу ужасната неопределеност, която сутрин врагът изправя срещу теб, а на залез-слънце вече си някъде зад него, без да си мръднал нито на сантиметър!