Ерик Лустбадер - Нинджа (Част II)

Не след дълго се озовахме в джунглата и продължавахме да се движим със страхотна бързина. На практика скоростта ни се увеличи, въпреки че на пътя ни се изпречваха храсти и ниски клони. Силата и издръжливостта му бяха страхотни. Бяхме сами в целия свят, поне аз бях обладан от това чувство. По това време на нощта дори зверовете се свират в дупките си и потъват в сън. Джунглата беше замръзнала, до ушите ми достигаха редките и далечни писъци на нощна птица, странни и нереални, сякаш идващи от друга планета.

Пътувахме по този начин около тридесет минути. После мъжът рязко спря, смъкна ме от рамото си и вдигна нагоре черното парче плат. Така то покри не само устата, но и очите ми. Поведе ме през джунглата, стиснал с два пръста куртката ми отзад така, че да може да ме улови веднага щом се спъна. Имах чувството, че ме е окачил на кука, беше ми страшно унизително.

След известно време започнах да дочувам гласове. Не говоря японски, но разбирам достатъчно. Не исках той да разбере това. Най-накрая превръзката от очите, ми беше свалена и аз установих, че се намирам в японския лагер. Беше далеч от това, което си бях представял. Оглеждах се ужасен, с чувството, че съм попаднал в полева болница. Нищо не напомняше военен лагер, нямаше дори часови. Повечето от войниците лежаха или седяха.

Намирахме се близо до морето, макар че не можех да определя от коя страна на острова. През листата на дърветата се виждаше водата. Гледах безмълвно наоколо, а мъжът, който ме доведе, говореше с няколко други, облечени по същия начин. Май бяха единствените, които с нещо наподобяваха войници. Отначало се опитах да разбера за какво говорят, но се отказах: Използваха някакъв непознат диалект, освен това произнасяха думите прекалено бързо.

Над хоризонта се появи бледото сияние на зората, заедно с него и някакви черни точки. Те бързо се превърнаха във високо летящи самолети, насочили се на северозапад, към Лусон. Двеста и първи въздушен флот, самолетите изглеждаха черни на фона на просветляващото небе.

— Отиват да бомбардират вашите кораби! — каза някой и аз стреснато се извърнах. До мен се беше изправил слаб японец с патерици, левият му крачол беше прегънат и закачен за коляното. Беше страхотно кльощав, сигурно щеше да умре от глад далеч преди да започне да се тревожи за отрязания си крак.

— Говорите много добре английски — отвърнах аз.

— Да — съгласи се той с поглед все още отправен към живите торпили, които изчезваха на запад. — Няма да се върнат, никой от тях. Ониши се е погрижил за това. — Разбрах, че говори за новия вицеадмирал. Японецът тъжно поклати глава и добави: — Казват, че той е изготвил плановете за нападението срещу Пърл Харбър, заедно с Ямамото. — Върхът на езика му щракна в горната част на небцето. — Да не повярва човек, всичко това беше толкова отдавна! — Главата му се сведе към мен: — Говорите ли японски? Не? Жалко… — Отново погледна нагоре. Самолетите наближаваха нашите кораби, посрещна ги силен оръдеен огън. Във въздуха разцъфваха черни облачета с оранжева сърцевина, секунди по-късно въздухът над главите им се разтърси, от детонацията. — Не, няма да се върнат момчетата… Мисията им е еднопосочна.

Думите му изведнъж разпръснаха мъглата в съзнанието ми.

— Нима искате да кажете, че изпълняват самоубийствен полет? — възкликнах аз. — Нима в самолетите са само пилотите и нищо друго?

— Да, те просто са една голяма управляема бомба… — Японецът стоеше съвсем неподвижно, в ъгълчетата на очите му проблясваше влага, но гласът му беше все така равен и спокоен. — Идея на вицеадмирал Ониши! Жест на отчаяние! Трябваше доста да убеждава останалите генерали, но все пак е успял… — От устата му се откъснаха няколко думи на японски, вероятно ругатни. — Малко са жертвите, които дадохме за тази „благородна кауза“. Императорът продължава да изпраща синовете си в касапницата на война, която отдавна сме загубили!

Зад мен се разнесе рязък вик и не беше необходимо да разбирам езика, за да ми стане ясно, че моят човек ме вика.

— Трябва да намерите нещо за ядене — рекох аз на своя куц събеседник и се отдалечах.

— Бих ли стоял тук, ако можех? — подвикна след мен той с горчив смях.

— Защо не влезете в болница? — спрях се аз.

— Приемат само тези, които имат собствена храна — отвърна той. Очите му бяха ясни, ребрата му се брояха дори под униформената рубашка. Но какво правя, запитах се ужасено аз. Та това е враг! — Всички умираме от глад — продължи войникът. — Не можем да влезем в болница, а батальонът ни ни заряза, защото вече не сме в състояние да се бием… Незаслужен край за един войник, в това няма нищо благородно… — Очите му продължаваха да ме фиксират, за момент си помислих, че между нас няма никаква разлика.