Ерик Лустбадер - Нинджа (Част II)

После моят човек ме сграбчи за ръката, просъска нещо неразбрано и ме повлече към другия край на лагера. И тук земята беше покрита с телата на изнемощели войници. В ръката си носеше нещо като черна чанта, която не бях забелязал досега. Изглежда спореха именно за нея, бяха четирима… Толкова еднакви, че човек би ги взел за близнаци. Съжалявах, че не попитах непознатия си приятел кои са. Беше ми ясно, че не са от редовната армия. Пред очите ми пламтеше огън, над него висеше черна желязна тава, наблизо беше струпана малка купчинка миниатюрни филипински картофи, които японците наричат „камоте“ и които имат горчиво-сладникав вкус. Наоколо бяха наклякали доста мъже. Очевидно това беше всичката им храна.

Човекът, който ме отвлече, извади няколко консерви, очевидно задигнати от нашия лагер. Нямах никаква представа как ги беше носил, но фактът си беше факт.

Избухна нов спор, вероятно за разпределянето на храната. Моят човек ме дръпна настрана и ме заведе при няколко проснати на земята ранени. Посочи ми ги с ръка, очевидно искаше да ги прегледам. Едва сега разбрах защо ми беше пощаден животът — той отлично е знаел кой съм и с какво се занимавам.

Наведох се над войниците и веднага разбрах, че едва ли ще им помогна кой знае с какво. Нямах инструменти, нямах лекарства, което в случая не беше кой знае колко голям пропуск. Моят непознат приятел беше охарактеризирал съвсем точно ситуацията тук — японците умираха от глад.

След известно време станах и се насочих към моя човек.

— Съжалявам, но не мога нищо да направя — рекох.

Дори не разбрах как и с какво ме удари, изведнъж се видях със задник в калта.

— Те имат нужда от храна — замаяно рекох аз.

Той ме изправи за реверите, в очите му нямаше никакъв израз. Удари ме пак, този път по-силно, с ръба на дланта си. Имах чувството, че ме е блъснал камион, натоварен с цимент. Смъкнах се отново и си останах там, в калта.

Когато се свестих, наоколо беше тъмно. Главата здраво ме цепеше, дясното ми рамо беше като чуждо. Странно — можех да мърдам пръстите си, дори да ги свия в хлабав юмрук, но цялата си ръка не можех да повдигна дори на сантиметър.

Бях в палатка и лежах на нещо твърдо, по-различно от влажната земя. Куртката и ризата в защитен цвят си стояха на гърба ми, но от кръста надолу бях съвсем гол. Опитах се да се раздвижа, но без успех. С цената на върховни усилия успях да разклатя масата или това, към което бях привързан. Скоро обаче се отказах, тъй като главата ми започна да пулсира болезнено, зави ми се свят. Сякаш цялото ми тяло пулсираше заедно с болката. В очите ми проблясваха ярки светкавици, питах се какво ли е направил с нервите ми…

Миг по-късно той беше вътре. Не го чух, само усетих лекото раздвижване на влажния въздух. Лицето му се надвеси над мен. Беше измил саждите, но все още носеше черните си дрехи. Вероятно те бяха униформата му.

— Каква е числеността на частта ти? — попита ме той.

Всичко ми стана ясно — след като доказах, че не мога да бъда полезен като лекар, вече не бях нищо повече от обикновен военнопленник, а това означаваше само едно…

Казах му името си.

— С каква огнева мощ разполагате?

Пак му казах името си.

— С кои части ще се съедините?

Пак му казах името си.

— Какъв е американският план за съединяването?

За разнообразие този път му дадох своя чин и военнополеви номер.

— Кога американците ще нападнат Лусон?

— Лусон вече е нападнат от японците — отвърнах.

Той се зае да ме обработва. Използваше единствено връхчетата на палците и показалците си. Никакви ножове, нагорещени железа, наркотици или други средства за мъчение. Той нямаше нужда от тях, бяха прекалено несъвършени.

Обработва ме през цялата нощ — повече от десет часа. С прекъсвания, разбира се, иначе едва ли бих издържал. В края на този период тялото ми не носеше никаква следа от мъчение.

Наистина беше магьосник, защото обработваше само нервите ми. При това не само основните нервни центрове, както би предположил човек, а всички, дори и най-фините разклонения. Пръстите му стискаха и се отпускаха, нищо повече.

Всичко останало престана да съществува за мен — той добре се погрижи за това. И това важеше по отношение на всички чувства, с изключение на болката. Два-три пъти се напиках, но дори и тогава не усетих нищо, разбрах го единствено по миризмата. После и тя изчезна.

Използваше болката така, както опитната жена използва удоволствието. Знаеш как такава жена може да го прави: бавно, нежно, с обич… докато накрая вече мечтаеш да изригнеш. Точно в този момент, когато си на самия ръб, тя ще прекъсне за малко, ще изчака да поспадне възбудата ти и после отново ще се заеме да я засилва… И когато най-сетне постигнеш своя оргазъм, ще имаш чувството, че никога в живота си той не е бил толкова сладък и пълноценен. Онзи мъж се ръководеше от съвсем същия принцип. Сигурно знаеш, че ужасната болка на един етап сама по себе си се превръща в нещо като анестезия… точно както става, когато се увлечеш в секса, имат чувството, че си станал безчувствен и можеш да караш до безкрайност… Така е и при болката. Дори нервите имат своя лимит — прехвърлиш ли го, те се изключват и вече не чувстваш нищо. При тежки инквизиции това е единственият ти шанс.