Никога не бяхме сигурни за местоположението на врага. Получавахме конкретни заповеди от време — на време, от тях беше ясно, че и генералите нямат представа за реалното положение. Живеехме в някаква странна анархична среда, трудно поддаваща се на контрол. И тя беше единствената ни защита срещу паниката, която така и не ни напускаше.
Говоря ти за края на войната. Почти всички бяхме я изкарали на Тихоокеанския фронт още от самото начало, мнозина изобщо не бяха в състояние да се бият. Малария, амебна дизентерия и още куп други болести, които срещах за пръв път, бяха нашето ежедневие. Но след известно време на този фронт вече се страхувахме по-малко дори от холерата, която ни се струваше божия благословия в сравнение с нощите…
Защото нощите бяха времето на тяхното проникване, мълчаливо и смъртоносно. Не можехме да ги спрем, макар че удвоихме постовете и взехме всички други възможни мерки, които предвижда военното дело. Нищо не помагаше. Изпаднал в отчаяние, командирът нареди нощни засади. Войниците стреляха по сенки и нощни птици, но въпреки това ставаха жертва на мълниеносна и ненадейна смърт.
Инцидентите се превърнаха в ежедневие. И някакъв идиот спомена името „Дракула“, тъй като разполагаше с едно оръфано копие от романа на Брам Стокър, което бързо обиколи цялата част. Страхът се превърна в ужас, но и какво ли можеше да се очаква при подобни обстоятелства? Човек винаги е склонен да измисля някакви свръхестествени създания, за да разбере необяснимото. Сякаш бяхме герои от някакъв готически роман на ужаса. Дори днес, след толкова години, не мога да открия никакъв хумор в ситуацията. Ние умеехме да се бием с войници от плът и кръв, а не с някакви сенки, които се стопяват в мрака на нощта. Ако бяхме успели да хванем дори един от тях, ако бяхме успели дори да го зърнем, нещата щяха да се променят… Все пак щяхме да имаме идея срещу кого сме изправени!
Страхът е чувство, което има неприятното качество да ескалира само. Никой от нас не беше страхливец, всички бяхме убивали… дори и аз… Били сме в обкръжение, познавахме всички опасности на бойното поле. Но това беше нещо друго, беше нещо извън нашите способности за възприемане… Зная, че звучи глупаво, Никълъс, но ще ти разкажа какво се случи и ще видиш, че съм прав…
Пробивахме си път през остров Лейте. Страхотната морска битка в залива Лейте беше свършила, японският флот беше окончателно разбит. Но на сушата нещата бяха коренно различни. Остров Лусон и няколко от по-малките островчета наоколо все още бяха в ръцете на японците. Те не разполагаха с достатъчно жива сила, нямаха никакво снабдяване и ние бяхме сигурни, че след битката в залива Лейте с тях е свършено.
Но не беше така.
Малко преди решителната битка от Токио пристигна нов японски командир. Вицеадмирал Ониши от Първи военноморски флот със седалище в Манила. Два дни след пристигането си той замина за Мабалакат — малко градче, разположено на седемдесет — осемдесет километра на север. Там беше базата на Двеста и първи въздушен флот. Ониши провежда едно от най-съдбоносните за изхода на войната съвещания, макар че по онова време нямаше как да го знаем.
Не след дълго получихме първите съобщения, но отказахме да им повярваме. После видяхме всичко със собствените си очи. Отначало мислехме, че самолетите атакуват нас, но те ревяха над главите ни, без да ни обръщат никакво внимание. После видяхме нашите кораби в залива — един самолетоносач и два разрушителя. Проклетите японци не ги атакуваха, дори не стреляха срещу тях. Те просто се блъскаха в тях! Бяхме сигурни, че първият беше улучен, преди да стигне до целта си, но те продължаваха да прииждат и ние започнахме да проумяваме какво става, макар и не изцяло. Как е възможно разумни хора да постъпват така? Изглеждаше абсурдно! Помислихме, че са им промили мозъците, японците са известни със своя фанатизъм.
Въпреки това, нещо не се връзваше, не можех да повярвам. Психологическата преориентация изисква време, знаех това от опит. Нямаше начин това да стане за една нощ! Това е бавен процес, а японците не разполагаха с никакво време. Вече бях сигурен, че става въпрос за нещо друго. Но какво?
Бяхме навлезли в дъждовния сезон, по цялата територия на Лейте не можеше да се намери дори педя суха земя. Напредвахме, макар и с цената на жертви. Една нощ ни вдигнаха по тревога и поехме в поход. Имахме доста ранени и аз изявих желание да изостана след частта, за да успея да ги превържа. Сутринта трябваше да ни настигне тилът. Но ситуацията беше твърде опасна и командирът ми нареди да вървя заедно с другите.
Читать дальше