Ерик Лустбадер - Нинджа (Част II)

Направих няколко крачки по посока на отвора, спънах се и с мъка се задържах за тавана на палатката.

— Няма да се справя! — прошепнаха отчаяно устните ми.

— Ще се справиш! — увери ме все така шепнешком японецът. — През деня няма да смеят да те преследват. — После ми подаде съдинка с вода и извърна очи встрани, докато аз лакомо я поглъщах. — На всички ни дойде до гуша от това — тихо добави той. — Няма никакъв смисъл… — После клекна и заповяда: — Хайде, няма време за губене! Не искаш да те заварят тук, нали?

Насочих се към отвора. Гърдите ми се повдигаха толкова мъчително, че имах чувството за инфаркт, ако направя още една крачка.

— Не зная как да ти благодаря — промърморих, а после е усилие се плъзнах навън.

— Недей! — отвърна японецът. — Ние сме от два коренно различни свята, никога не можем да се разберем!

— Нима? — попитах аз и му протегнах ръка. Той я стисна едва-едва и веднага я пусна, сякаш засрамен от своята сантименталност — Едно последно нещо… — добавих аз и той ме погледна с разбиране. — Кои са те?

— Не е нужно да знаеш — отвърна слабичкият японец и се обърна да си върви. Краят на палатката започна да се спуска като някаква странна завеса, която разделя нашите различни светове.

— Напротив, трябва! — настоях аз.

Гърбът му се мярна за последен път зад платнището, а гласът му долетя до мен някъде отдалеч:

— Нинджа!

— Пожелах му късмет — приключи разказа си Док Диърфорт, — но имах чувството, че не ме чу. Обърнах се и потънах в джунглата, по-далеч от лагера, по-далеч от ужасните нинджа…

Остана приведен над масата и гледаше в изстиналата си закуска. Сякаш сред яйцата се криеше вратата към миналото. Кожата на високото му чело беше покрита със ситни капчици пот. Никълъс долови монотонното тиктакане на часовника и изненадано вдигна глава. Имаше чувството, че са изминали дълги часове.

След известно време Док Диърфорт вдигна глава и хвърли загрижен поглед към Никълъс.

— На никого не съм разказвал това — промълви той. — Нито на войниците, нито на командира, нито дори на жена си… На теб го разказах, защото бях сигурен, че ще ме разбереш. — Очите му вече бяха твърди, сякаш свредла, пробиващи дупки в челото на Никълъс, четящи безпогрешно мислите му.

— Значи знаеш всичко.

Не беше нужно дори да кима. Очите на Док Диърфорт казаха на Никълъс всичко, което той искаше да научи.

— Какво мислиш да правиш?

— Да правя ли? — изненадано го погледна Док Диърфорт. — Нищо. Трябва ли да правя нещо?

— Зная какво изпитваш към тях — рече Никълъс.

— Само към един от тях — поправи го Док Диърфорт.

— Останалите са същите.

— Аха.

— Така ги обучават. Преминават по-тежка подготовка дори от самураите, просто защото тя по традиция е тайна.

— Традиция? Не е ли странно, че именно традиционалисти като тях правят опит да се намесват в нашия анархичен начин на живот?

— Никога не съм мислил по този начин, но признавам, че имаш право.

— Искам да го пипнеш, Никълъс! — рече Док Диърфорт и отблъсна от себе си изстиналата чиния. — Само ти можеш да го сториш, зная това. Полицията не може дори…

— Не може, разбира се.

— Не може да направи абсолютно нищо! Имаме късмет, че си наоколо. Нали?

Денят беше ясен, без нито едно облаче по небето. Никелираните части на колата блестяха толкова ярко, че той си сложи слънчевите очила. Напусна градчето и се насочи обратно към Дюн роуд. Паркира встрани от къщата, вдигна броя на „Таймс“, който то чакаше на стъпалата, и се насочи към брега, преглеждайки бегло заглавията.

До къщата на Джъстин се приближи отдясно, затова не можеше да види дали колата й е там. Вратата й беше затворена, но вестникът го нямаше. Тръгна нагоре по покритите с пясък стъпала.

— Няма я.

Никълъс се извърна и видя Кроукър, който тъкмо идваше откъм другия край на къщата. Беше облечен в измачкан кафяв костюм, вратовръзката му беше разслабена. Изглеждаше така, сякаш пак не беше спал две-три нощи.

— Колата я няма.

— Какво правиш тук, Кроукър?

— Ела да се поразходим — рече онзи и го поведе към плажа.

— Не си облечен съвсем подходящо — отбеляза Никълъс.

— Нищо ми няма. Обичам пясък в обувките си. Напомня ми за детството. Все си стояхме в града през лятото… нямахме пари да ходим по курорти. Къпехме се под уличните кранове…

Вълните се пенеха вдясно от тях. В далечината шаренееха плажни хавлии, портативно радио дънеше диско, от което се долавяха само думкащите баси и звънтенето на чинелите.