Ерик Лустбадер - Нинджа (Част II)

Но онзи тип не си позволяваше това, просто техниката му беше такава. Бавно и търпеливо ме докарваше до апогея на болката, после ме задържаше там в продължение на сякаш цяла вечност, без нито за миг да ми позволи да се прехвърля оттатък — в безчувствието. Знаеше точно колко време мога да издържа и винаги ме облекчаваше в решителния миг.

През цялото време повтаряше въпросите, които ми беше задал в началото. Не викаше, говореше спокойно и някак приятелски, сякаш бяхме стари познати, седнали на чашка да си спомнят доброто старо време.

Странна беше тази комбинация. След известно време станахме интимно близки, сякаш бяхме любовници. Изпитвах желание да му се доверя, да му разкажа всичките си тайни, да премахна и последните бариери, които ги разделят. С времето се промени и болката. Стана… как да кажа… някак поносима. Все още не мога да разбера как се получи това. Дори тогава си давах сметка, че обработва не само тялото, но и духа ми, но това не ми помагаше. Бях безсилен да спра това, което ставаше, всичко ми се изплъзваше… Сякаш се опитвах да запазя равновесие върху гладък като стъкло лед. После и ледът си отиде, остана ми чувството, че потъвам в лепкава кал, все по-дълбоко и по-дълбоко… Бездънна кал.

През цялото време ме заливаха вълните на болката, при всеки неин пристъп се засилваше желанието ми да му се доверя. Той беше мой приятел, започвах да се чувствам виновен, че продължавам да крия своите тайни. Какъв егоист съм, Господи! Колко недостоен съм за неговото приятелство! Вече не ме обземаше безчувственост, той не позволяваше това. Беше едно друго усещане. Удоволствие. Започна да пропълзява в тялото ми, докато аз с всички сили се стремях да не отговарям на непрестанно повтарящите се въпроси. Това ми ставаше есе по-трудно, веднъж или два пъти дори прехапах езика си, за да не избълвам всичко, което искаше да знае.

В този миг усетих, че душата напуска тялото ми и да се превръщам в друг, съвсем непознат човек. Най-страшното беше, че този човек знаеше за мен повече, отколкото аз самият.

Открих, че искам да му се доверя повече от всичко на света. Бях убеден, че сторя ли го, той ще ме прегърне и успокои. Удоволствието нарастваше, започнах да се радвам на болката и да я искам. Имах чувството, че тя е единствената ми връзка с него, без нея съм загубен, без нея съм нищо! Времето престана да има значение. Нямаше минало, нямаше бъдеще, всичко беше едно безкрайно настояще, в което господстваше светлият образ на моя приятел. Устата ми пареше от собствената ми кръв, аз продължавах да се боря с непреодолимото желание да му разкажа всичко.

Изведнъж болката-удоволствие изчезна. Всичко изчезна, оказах се сам в мрачната палатка. Сам и безвъзвратно загубен. Заплаках, но очите ми останаха сухи. През дългата нощ тялото ми беше толкова обезводнено, че в него не беше останал дори секретът, от който се произвеждаха сълзите. Изпитвах ужас от самотата — подобно на малко дете, лишено от майчина прегръдка. Бях изпаднал в психологическото състояние на невръстно дете и зависех от своя инквизитор така, както детето зависи от майка си. Останах сам, за да бъде подсилено това състояние. Вече знаех, че в момента, в който той отново се появи, ще започна да говоря и няма да спра, преди да избълвам всичко, което зная…

Рязък звук зад главата ми ме върна в действителността. Помислих, че се е върнал и изхлипах от радост. Звукът се превърна в стържене, опитах се да извърна глава, но виждах само грубия покрив на палатката.

— Ставай! — изхриптя груб глас в ухото ми.

— Какво? — Въпросът ми прозвуча като излязъл от устата на идиот. Комбинацията от обезводняване и подут език доведе до друго странно съчетание — гласът ми звучеше едновременно като на пияница и дете-кретенче.

— Ставай, ставай! — продължи да съска гласът.

Усетих как под гърба ми се провират ръце и ме тласкат нагоре. Беше съвсем ново усещане. За миг гледах глупаво нещастното си тяло, убеден, че ще го видя на късчета, с бамбукови игли под ноктите. Но тялото ми беше цяло и непокътнато. Припомних си болката и потръпнах.

— Насам! — напрегнато прошепна гласът. — Хайде, мърдай! Няма време за губене!

Свлякох се с олюляване от паянтовата дървена маса и се огледах. Беше моят приятел, куцият японец. Лицето му беше изкривено от притеснение, ръката му придържаше далечния край на палатката, през отвора се виждаше ярката зеленина на джунглата. Дневната светлина болезнено се заби в очите ми, почувствах прилошаване и остър световъртеж.