Ерик Лустбадер - Нинджа (Част II)

Странно, но първото нещо, което забеляза в градината, беше изсъхналият храст орлови нокти. Атаки не беше се появявал от месеци, а през последните седмици на живота си полковникът беше твърде зле, за да мисли за нов градинар. Останалите растения, поддържани в безупречно състояние дори през зимата, сега изглеждаха странно с неподправените си клонки, стърчащи във всички посоки. Почвата беше твърда като камък, покрита с лед и замръзнал сняг.

В душата му се надигна непреодолимото желание да изтича в къщата и да каже на Чонг, че заминава. Възпря го единствено фактът, че не беше сигурен в нейната реакция.

Небето над главата му беше тъмносиньо и чисто, малки перести облачета позлатяваха краищата си с последните лъчи на залязващото слънце. До слуха му достигна едва доловимият тътен на реактивни двигатели — вероятно някой огромен 707 се снижаваше към летище Ханеда.

Вече започваше да съжалява, че се отказа от вечерята с двама състуденти в центъра, още повече че беше предупредил Чонг да не го чака. Но взел веднъж решението да замине за Киото, където се намираше новото риу, той изгаряше от нетърпение да тръгне веднага. Но не можеше да го стори, без да я предупреди.

Вътрешността на къщата тънеше в тишина — същата, която завари след злополучното си пътуване до Кумамото. Тя се беше превърнала в някаква необяснима връзка, съществуваща между всички обитатели. Житейските придобивки губеха смисъла си пред безвъзвратната загуба… Отново си спомни за жената от приказката за Року Но Мия, за нейното преклонение, пред неумолимостта на съдбата… Спомни си също и за убеждението на полковника, че животът му е бил, направляван от незнайни сили. Нима всичко в този, живот е толкова неразгадаемо?

Прекоси тъмния хол, питайки се защо ли не е запалена нито една лампа.

Кухнята беше празна, никой не отвърна на повикването му. Смъкна палтото си, метна го върху облегалката на близкия стол и продължи към вътрешността на къщата. Посрещаше го почтителна тишина, древна и непоклатима като самия живот.

Накрая стигна до спалнята на родителите си. Тънката хартиена преграда беше спусната, но зад нея прозираше светлина. Движеше се някаква сянка.

Спря в нерешителност. Не искаше да безпокои Чонг, особено ако е решила да си почива. Утре ще я заведа на гроба, ще коленичим пред наскоро посадената кедрова фиданка, ще запалим по една свещ и ще се помолим на английски и японски, обеща си безмълвно той.

Сянката отново помръдна и той тихо я повика по име. Не получи отговор и внимателно повдигна хартиената завеса.

Остана като закован на място. Единият му крак остана навън, пръстите на другия едва докосваха вътрешността на спалнята. Изведнъж усети, че не му достига въздух, тилът му започна да пулсира с пареща болка, сякаш го беше опрял в гол проводник.

Всички татами бяха изнесени, останало беше само едно. Завивката, небрежно сгъната, беше захвърлена в далечния ъгъл. На стената вдясно светеше малка лампа с кръгъл абажур от оризова хартия. Навън, отвъд остъклената врата на терасата, мътно белееше снегът, чист и недокоснат от човешки крак. Изглеждаше неестествено бял на фона на почти черната кипарисова горичка. Небето беше мрачно.

Единственото татами беше положено в центъра на стаята, дървеният под наоколо изглеждаше странно гол, като одрано животно. Чонг беше коленичила с гръб към него. Беше облечена в официално светлосиво кимоно, препасано с пояс на ситни розички. Гърбът й беше превит, главата й беше отпусната надолу като при молитва. Светлината се отразяваше в синкавочерната й коса, прибрана в безупречна прическа.

Вдясно от нея беше коленичила дребничката Итами. Гледаше към Чонг и пред очите на Никълъс ясно се очертаваше профилът й. Тя също беше облечена в официално тъмносиньо кимоно, ръбовете на ръкавите му бяха покрити с бледорозова бродерия.

Абсолютната неподвижност в стаята просто можеше да се пипне с ръка. Никълъс не можеше нито да се помръдне, нито да проговори. После, остър и неочакван като гръмотевица в спокойно време, дойде и звукът — съскането на стомана, излизаща от ножница.

Дясната ръка на Чонг се стрелна с невъобразима бързина, но в краткия миг пред очите на Никълъс се появи чудовищно ясно видение — свежи вишневи цветчета бавно падат по яркозелената трева. Веднъж започнал, преходът от абсолютната неподвижност към бързите действия се осъществи с чудовищна необратимост.

Платиненото острие проблесна на светлината на лампата, ослепително като ярко слънце, после решително потъна там, където трябваше — в лявата част на корема.