Ерик Лустбадер - Нинджа (Част II)

Никълъс забеляза, че трагедията беше състарила майка му, беше й се отразила по-тежко, отколкото на леля му. Рядко се усмихваше, беше изключително затворена в себе си.

По-късно Никълъс отбеляза и нещо друго — напълно необяснимо за него се бяха променили и отношенията й с полковника. Откакто се помнеше, тези отношения бяха за него онази непревземаема крепост, в която винаги можеше да намери убежище. Наистина промяната беше неуловима за чужд човек, но въпреки това беше факт и този факт го плашеше. Сякаш Чонг обвиняваше за трагедията баща му. Той беше спасил веднъж живота на Сацугай, нима това не беше достатъчно? Никълъс усещаше, че в поведението на майка му няма логика и за пръв път в живота си почувства, че се разкъсва между двамата.

Итами идваше на обяд почти всеки ден, в няколко случая беше придружавана от Сайго. Никълъс пропусна тези обеди, оставайки в тренировъчната зала за разговори с Канзацу или пък в университета Тодай. Но вечер, след като се прибереше, Чонг му разказваше подробно за тях.

За пръв път от година и половина насам полковникът си взе една седмица отпуск. Каза, че не се чувства добре и отиде на лекар — нещо, което не беше правил никога. Наистина изглеждаше блед и уморен и Чонг въздъхна с облекчение, след като прегледът не откри нищо обезпокоително.

Никълъс от своя страна бе погълнат от студентския живот. Странен беше този университет Тодай. След като издържа изключително трудните приемни изпити, той изведнъж се оказа член на прочутото „гакабацу“ елитната студентска общност, от която се захранваха най-висшите ешелони на политическата и икономическата власт. Защото на практика Тодай беше един от най-добрите университети в света, там бяха получили образованието си петима от следвоенните министър-председатели на Япония.

Изключително ангажиран на новото си поприще, Никълъс се откъсна доста от проблемите на семейството си, изминаха седмици, преди да усети, че нещо не е наред. Удължил своя отпуск, полковникът продължаваше да става в зори. Но след това започваше да прави неща, които никога досега не беше правил — безцелно обикаляше къщата и докосваше с ръце различни предмети. Сякаш се прощаваше с тях. При тези свои обиколки пречеше на прислугата, те все по-често го отпращаха другаде, най-често навън в двора, твърдо, но доброжелателно. Той проявяваше учудващо подчинение и часове наред седеше в дзен-градинката, отправил тежък поглед към безупречно подредените ситни камъчета. За човек, който цял живот е бил изключително активен, подобно поведение изглеждаше, меко казано, странно.

По време на своите посещения Итами не поглеждаше никого, освен Чонг. Тя все по-често прекарваше: уикендите си тук, двете с Чонг предприемаха дълги разходки в боровата горичка, нерядко стигаха чак до шинтоисткия храм, в който някога, преди много години, тя беше завела малкия Никълъс. Вероятно прекосяваха и онази полянка, на която се бяха любили с Юкио. Той нямаше абсолютно никаква представа за какво разговарят двете жени.

Един ден се прибра по-рано от лекции и завари полковника в градината, свит в стария си английски тренчкот, който някак изведнъж му беше станал голям. Никълъс се отпусна на пейката до него и с тревога забеляза колко е отслабнало лицето му.

— Как си, татко? — попита той.

— Добре съм — отвърна полковникът. — Просто съм… уморен… — Изтънелите му длани леко потреперваха, горната им част беше обсипана с тъмни петънца. — Не се тревожи за мен… Знаеш ли, решил съм да взема майка ти и да отидем някъде на почивка… Тя все още не може да се съвземе, май че е време да смени обстановката, да забрави мъката… Леля ти се е скопчила в нея като удавник за сламка… не е честно така…

— Всичко ще се оправи, татко.

— Не зная — въздъхна полковникът. — Светът се променя, става прекалено сложен… Аз никога няма да го разбера, дано ти успееш… — Потърка длани в панталоните си, сякаш ги беше изцапал с нещо, и добави: — Някога беше друго… Дойдох тук с много мечти, можех да сторя много добри дела… — Очите му проследиха ято диви патици, поело на юг подредено в огромно V — знака на победата.

— Ти наистина си ги сторил, татко.

— Не — поклати глава полковникът. — Всичко се превръща в пепел, имам чувството, че цял живот съм се хлъзгал по течението, направляван от незнайни сили… — Поклати глава: — Не мога да се отърва от мисълта, че не съм се борил както трябва…

— Как можеш да говориш така? Ти даде всичко от себе си, всичко!