Ерик Лустбадер - Нинджа (Част II)

— Мисля, че най-напред трябва да се прибереш у дома — спокойно отвърна Канзацу, сякаш изобщо не беше забелязал избухването му.

Никълъс се изправи със зачервено от гняв лице.

— Нима не разбираш какво стана? — извика той. — Не чу ли какво ти разказах?

— Чух всяка твоя дума — тихо и успокоително отвърна Канзацу. — И съм изцяло на твоя страна. Ти потвърди това, което аз отдавна подозирам. Но не трябва, да се вземат прибързани решения. Може би наистина си мислиш, че знаеш какво трябва да направиш, но аз се съмнявам в това. Моля те, последвай съвета ми и се прибери у дома. Трябва ти малко време за размисъл…

— Преди това искам да ми отговориш на няколко въпроса! — остро отвърна Никълъс. — Ти ме накисна в тая бъркотия, ти си знаел…

— Нищо не съм знаел! Зная сега, също като теб… Ще се съгласиш, че така е по-добре вместо онази отблъскваща несигурност… При нея не могат да се вземат правилни решения, нито пък да се предприемат някакви действия… Това ти е ясно, нали?

— Да — въздъхна Никълъс.

— Е, добре — въздъхна Канзацу и се изправи. Размениха си напрегнати погледи над ниската лакирана масичка. — Ще ти призная, че наистина съм премълчал някои неща, но го сторих за твое добро…

— За мое…

— Моля те, позволи ми да довърша мисълта си — спря го с вдигната ръка Канзацу. По отношение на Сайго имах само определени догадки, но по отношение на теб… — Гласът му странно се смекчи: — По отношение на теб напълно искрен. Казах ти това, което мисля — тук действително не можеш да се развиваш повече. А фактът, че си оцелял след това пътуване до Кумамото, само потвърждава моето мнение… Ако, разбира се, то все още има някакво значение за теб.

— Аз никога…

— Знам — рече Канзацу, заобиколи масата и докосна бицепсите му. За пръв път си позволяваше такъв интимен жест. — Ти беше най-способният ми ученик. Но дойде време да се разделим. Ти трябва да възмъжаваш по собствения си път, Никълъс. Прекаленото ти задържане в това, пък и във всяко друго риу, само би ти попречило. Но… — той вдигна предупредително костеливия, си показалец: — Преди да решиш накъде да поемеш, съзнанието ти трябва да бъде абсолютно спокойно и ясно. Сега едва ли можеш да твърдиш, че си в подобно състояние, нали?

Никълъс се замисли.

— Не бързай, помисли си няколко дни. А когато почувстваш, че си готов, можеш да дойдеш при мен. Аз ще бъда тук и ще се постарая да отговоря подробно на всичките ти въпроси. После заедно можем да решим твоето бъдеще…

— Има нещо, което не бива да се пренебрегва — промълви най-сетне Никълъс.

— Какво е то?

— Вече имам един сериозен враг.

„Не си прави труда да ни преследваш!“

— Аз нахлух на тяхна територия въпреки предупрежденията им… Затова трябва да бъда готов да ги посрещна и на своя…

Канзацу се извърна и се загледа в сипещия се сняг навън. Никога досега не беше изглеждал толкова стар и немощен.

— Страхувам се, че имам лоши новини.

Стоеше на прага на родния си дом с чанти в ръце. Първата му мисъл беше за Чонг.

— Мама? Къде е мама?

— У леля ти — отвърна полковникът, блед и уморен. — Влизай, момчето ми.

Къщата изглеждаше някак различна. Някак по-празна.

— Какво се е случило?

— Става въпрос за Сацугай — спокойно отвърна полковникът, в дланта си стискаше незапалената лула. — Опитахме се да те открием в Кумамото. Най-накрая успях да се свържа със Сайго, но това стана едва днес следобед. Итами много се учуди, като разбра, че Юкио е решила да остане при него.

Сякаш го прободе острието на кинжал. „Ще ти изпратя всичката си любов.“ В настъпилото мълчание долови тиктакането на стенния часовник в кабинета на полковника. Навън нищо не помръдваше, сякаш светът беше замръзнал в очакване на нов ледников период.

— Сацугай е убит — прочисти гърлото си полковникът. — Съжалявам, че те посрещам с подобна новина, но… Виждам, че пътуването ти не е било особено приятно…

Нима толкова му личеше? Нима на лицето му се беше отпечатало преживяното унижение?

— Как е станало?

Полковникът захапа мундщука на лулата и силно духна в него, за да го прочисти, после надникна в чашката.

— Грабеж според полицията… Сацугай вероятно е изненадал крадеца и…

— И никой нищо не е чул?

— В къщата е нямало никого — сви рамене полковникът. — Итами е била на гости у сестра си.

— У коя, Икура?

— Не, у Теоке.

Никълъс не обичаше Теоке. Взе саковете и се насочи към стаята си, следван от полковника.

— Колко е тихо — промълви Никълъс. — Нещо не е наред, нали?